Хю изскърца със зъби и отпусна глава върху каменния под на стаята с макарата, почувствал как цялото му тяло се облива в пот. Трепереше целият, с изключение на прасеца и бедрото, където изгарящата болка продължаваше.
— Нагоре по стълбите! — процеди през зъби той. — Вдигни замъка под тревога.
Саймън се поколеба, но после изчезна нагоре по стълбите на кулата. Хю, останал да лежи, едва поемайки си дъх от болката, чу стъпките му да се отдалечават. По-наблизо се чуваха тъпи удари на чукове върху камък. Звучаха така, като че ли сечивата са обвити с нещо.
Когато стигна караулното помещение, Саймън се огледа отчаяно. Да вдигне под тревога замъка сега? Можеше да извика, но беше малко вероятно някой да го чуе. Погледът му се спря на огъня. Отиде при него, загледан отчаяно в ярките пламъци, а после посегна към тоягата на Улф, все още подпряна на стената. Разкопча колана си с разтреперани ръце, смъкна кожената си ризница, подплатена със слама, и свали долната си риза през главата. Грабна тоягата на Улф и нави ризата върху единия й край, след което разпра ризницата. Наведен над коша с пъновете, натъпка слама и съчки в ризата. Пъхна края на тоягата в пламъците и той се запали веднага. Тогава се изправи и хукна нагоре по стълбите към горната площадка на кулата, като проклинаше вятъра, който насочваше пламъка към него и заплашваше да го разпали още повече. Стигна горе, наведе се и размаха насам-натам импровизирания фар. Треските и сламата се разгоряха още повече и огънят поръси със сажди голите му гърди.
26
Във вътрешния двор на лондонския Тауър, близо до овощните градини, се беше събрала група млади мъже заедно с конете. Загърнати плътно със зимните си плащове, с окаляни ботуши за езда, лица — зачервени от студа. Неколцина носеха на ръцете си върху дебели ръкавици хищни птици, завързани за каишки. Рицарите носеха пъстри големи соколи от Светите земи, а оръженосците — сиви соколи. Между мъжете сновяха няколко момичета с прогизнали от влагата поли. Вятърът развяваше мантиите им и разпиляваше ръждиви листа от купчините, които слугите в овощните градини се опитваха напразно да съберат. Небето над Лондон беше надвиснало ниско, натежало от тъмни облаци, и заплашваше с още дъжд.
След спокойното септемврийско небе есента беше пристигнала със силни ветрове, докарали продължилия цяла седмица проливен дъжд, който направо удави във вода графствата на Англия. Темза излезе от коритото си, наводни редица кланици и заля улиците с кървава мътилка. Работниците в крепостта Тауър бяха заети да отстраняват теч в спалнята на краля, където дъждовната вода съсипа един килим, който принадлежеше на Елинор. Повреденият килим беше най-малката грижа на краля, защото бурята беше връхлетяла южното крайбрежие тъкмо когато първата половина от флота му беше отплавала за Гаскония. Коварният вятър издуха половината отплавали кораби обратно в Плимът. Лошото време не беше единствената пречка пред придвижването на Едуард към Франция и към неговия настроен за война братовчед. След пролетната сесия на парламента кралят се беше обърнал към църквата да финансира кампанията му, но беше установил, че духовниците не искат да отворят ковчежетата си за неговата кауза. Когато Едуард заплаши да ги обяви извън закона, старши свещеникът на катедралата „Свети Павел“ отстъпи пред гневните му настоявания, но нямаше съмнение, че забавянето беше дало възможност на Филип да установи по-здрав контрол над Гаскония.
Чул кръшен смях, Робърт, който проверяваше дължината на юздите си, вдигна глава и се огледа. Зад него стояха две момичета и наблюдаваха как един слуга гони с метла разпилените листа. Едното, все още почти дете, бе със сива рокля под мантията, поръбена с хермелин около бледата й шия. Елизабет, най-малката дъщеря на краля, беше наследила дългите крака на баща си и черната коса на майка си, кичури от която се развяваха свободно изпод качулката, закрила лицето й. Докато Робърт ги наблюдаваше, Елизабет прибра нетърпеливо един кичур зад ухото си, наведе се и прошепна нещо на по-голямото момиче до нея, Хелина. Девойката имаше къдрава червеникавокафява коса, млечнобяла кожа и предизвикателно начервени бузи и устни. Върху ръката й в ръкавица беше кацнал малък сокол чучулигар с разрошени от вятъра криле. Червенокосото момиче, дъщеря на графа на Уорик, беше обещана на високопоставен рицар от кралския двор, но сега Робърт не сваляше очи от нея въпреки тихите предупреждения на Хъмфри. С крайчеца на окото забеляза, че един млад мъж го гледа. Дългокракият червенокос рицар с намръщено лице беше братът на Хелина, Гай де Бочам, наследникът на Уорик. Робърт се обърна към коня си с рязко дръпване, скъси юздата.