Внезапната смяна на противника не разколеба Робърт и той беше зачислен в кралската дивизия с тримата рицари и петимата оръженосци, които беше довел от Есекс, и шотландските си придружители. За негова радост там не бяха нито Еймър де Валънс, нито Джон Комън. Уилям де Валънс, участник в много военни походи на Едуард, оглавяваше дивизията, която беше тръгнала от Кардиф, и синът му беше с него. Междувременно Джон Комън беше изпратен да служи във Франция заедно с група шотландски благородници. По време на пътуването от Уестминстър братът на Робърт непрекъснато пускаше шеги каква съдба може да го сполети сред враждебните, чужди земи.
В Честър кралският отряд, състоящ се от над шестстотин копия, беше увеличен с тълпи от пехотинци, дошли от Шропшър и Глостършър. Те бяха последвани от седемдесет опитни стрелци с арбалети и голяма пехотна част от Ланкастършър, водена от един надут много дебел кралски чиновник — Хю Кресингам, който вече на три пъти беше принуден да сменя конете, уморили се под тежестта му. Оттам авангардът на войската от няколко хиляди души прекоси границата и навлезе в Уелс. Множеството от мъже се проточи в дълга колона, която запълзя, бавна и лъскава като намазана с масло, през околния пейзаж.
Отрядът беше разделен на по-малки бойни части, които се движеха с различна скорост и се бяха разпокъсали по протежение на пътя. Робърт и хората му бяха поставени под общото командване на Джон де Варен и графа на Линкълн. Графът беше станал свидетел на първите военни действия в тази война, когато уелсците в неговия район в Денби се бяха вдигнали, принуждавайки го да бяга в Англия. В този отряд беше и Хенри Пърси заедно с Хъмфри де Бун. Робърт го научи с изненада, защото бащата на Хъмфри беше на юг, начело на настъплението от Брекън, но по време на похода Хъмфри му довери, че баща му и кралят искали той да се докаже в тази война.
Робърт чу надменния глас на Хенри Пърси отпред и забеляза как лордът се провря с коня си между другите, за да застане до Хъмфри.
— Дядо ми ще даде заповед за почивка. Нататък теренът става по-труден.
Робърт дръпна юздата на Хънтър и подкара по-бързо коня, оставяйки брат си в недоумение зад себе си. Когато застана редом с рицарите, те прекъснаха разговора и се огледаха.
— Ще спрем горе на този хълм — каза му Хъмфри и кимна с глава към пътеката между дърветата, която беше започнала да става по-стръмна.
— Ти ли каза, че пътят става по-труден?
— Според дядо ми — отвърна Хенри.
Хъмфри посочи Хънтър.
— Как се справя?
— Мисля, че ще издържи още два часа. — Той погали коня по врата и забеляза, че Хенри извърна глава. Студените му очи недвусмислено показваха липса на интерес. Без съмнение конят изобщо не го интересуваше, след като беше получил десетте лири от Едуард за облога. Робърт още го беше яд на брат му за това. Като деца дързостта на Едуард го забавляваше, но тук тя му се струваше безразсъдна и ненужна.
Пътят стана още по-стръмен и конете трябваше да полагат по-големи усилия. Дъбовете отстъпиха място на брези и ясен.
— С това темпо ще стигнем Конуи по Коледа — каза Хъмфри, облегна се на седлото и подуши зимния въздух.
— И ако е рекъл Бог, да се върнем по Великден в Уестминстър с короната — добави с мрачна усмивка Хенри.
Хъмфри го погледна, но лордът, изглежда, не забеляза.
— Крал Едуард се надява да намери короната у бунтовниците? — попита небрежно Робърт, като се стараеше да прикрива любопитството си. — Ценна ли е?
Отпред се чуха възгласи, когато авангардът стигна билото на хълма.
— Време е за почивка — каза Хъмфри.
Робърт потисна желанието си да разпитва повече приятеля си. При пътуването през безкрайните гори имаше много възможности за разговори и на няколко пъти бе чул да се споменава за короната на Артур. Беше попитал Хъмфри за нея, обаче рицарят любезно, но твърдо отклоняваше разговора в други посоки. Това беше накарало Робърт да си спомни за частната сбирка преди месеци в някогашните покои на крал Хенри в нощта на пиршеството. Тогава беше усетил, че съществува някаква връзка между тези мъже извън техните титли и богатство. Беше предположил, че в нея не бяха посветени всички благородници в английския двор, че е нещо, свързано с щитовете с драконите, които не беше виждал от турнира насам. Продължаваше да мисли, че короната има някакво по-голямо, скрито значение, което стои зад набързо организирания през декември военен поход. Баща му беше разказвал с неясни, накъсани фрази за службата си в Уелс през зимата — за снежните виелици и жестокия студ, който може да убие човека през нощта, за вълците, които се събират след битка, промъквайки се, преди победителите да са си отишли, за да разкъсат със зъби още топлата плът, докато не е замръзнала. Това, изглежда, беше нещо повече от обикновено потушаване на бунт. По-скоро беше нещо лично за краля и рицарите му, накарало ги да рискуват в такива условия. Нещо, което беше направило по-възрастните мъже мълчаливи и замислени, а техните синове — неспокойни и нетърпеливи.