Но сега, когато толкова отчаяно се нуждаеше от отплата от уроците й, тя не можеше да се освободи.
Като изруга под носа си и едва не избухна в сълзи, тя се опита много сериозно да се взре предизвикателно в очите му.
Повече не можеше да понесе това. Да го усеща. Топлината, огънят, самата сила на хватката му. Как можеше да прави това? Сигурно не му хрумваше, че това можеше да е най-унизителният и неудобен момент в целия й живот; сигурно смяташе, че голотата е нормално състояние за нея, след като бе убеден, че тя е смятала да забавлява Питър О’Нийл и вероятно бе забавлявала него — или някой друг — преди това.
Толкова й се щеше да нарани Иън Макензи заради начина, по който я гледа — да го накълца със сабя — но бе разярена още повече като видя, че е абсолютно безсилна срещу него.
Алена не можеше да понесе това. Нито секунда повече. По дяволите гордостта, по дяволите истината, нищо друго няма значение, освен тя да избяга от него и огненото жигосване, което той сякаш оставяше върху нея.
— Моля те… — едва успя да промълви тя.
Бе готова да моли да я пусне и да се съгласи с всичко, което й каже, само и само да се отдалечи от него и да сложи някаква дреха помежду им.
Твърде късно.
Понеже още докато прошепнатата молба се откъсваше от устните й, тя чу някакво движение в гъсталака. И гласове. Хора…
— О! — ужасен и наранен женски глас.
— О! — разярен, шокиран мъжки глас.
— Ооо… — изречено едновременно.
Тя замръзна. Зад нея наистина имаше хора. Искаше й се да потъне във водата и да изчезне. Завинаги.
У Иън Макензи наистина имаше нещо джентълменско. В продължение на няколко секунди той бе замръзнал на мястото си като нея. После се раздвижи: бързо, съзнателно. Алена откри, че тя вече не е точно пред гърдите му, а избутана закрилнически зад гърба му.
И въпреки това над рамото му виждаше, че частната райска градина на семейство Макензи не е толкова неприкосновена.
Изключително богатата, елегантна и красива мисис Лавиния Трехорн, с кафявата си коса, вдигната изкусно на водопад от къдрици над главата й, стоеше до ръба на вира близо до хвърлената синя военна униформа на Иън и прилежно сгънатите женски одежди на Алена.
Питър О’Нийл, почервенял като рак, стоеше до нея и дишаше през стиснати устни, изопнат и скован от ярост.
— Лавиния, ти беше права! — изсъска той през зъби, разтреперан. — Ти действително познаваш Иън и знаеш къде може да бъде открит, а мис Макман съвсем определено е с него, както изглежда! Да, те със сигурност са заедно. И той — как го каза, Лавиния? — той „успокоява горкото агънце“ — и се справя доста добре. Всъщност бих казал, че и двамата си прекарват доста добре.
— Иън Макензи! — рече Лавиния с открит укор, а идеално оформените й устни леко затрепкаха с даже още по-идеално изразен драматизъм. — Иън, аз си мислех, че, о…
Тя имаше вид на ангелче, и то ранено. Изглеждаше, че всеки момент ще припадне.
Въпреки това именно следващата дума на Питър остана да се носи в боровата гора дълго след като двамата се обърнаха и потеглиха обратно към Симарон — с последната, най-невероятна клюка.
Питър изгледа Алена дълго и втренчено с пламнали и подпухнали страни и очи, горящи от обидена ярост, когато извика:
— Курва!
4
— Той е абсолютен задник и аз ще убия проклетия негодник! — промърмори Иън със заканителен тон.
Алена едва го чу.
Тя трябваше да избяга от вира. Трябваше да се върне в Симарон и да намери баща си, преди другите да го сторят. Не знаеше какво ще каже.
Истината. Баща й ще й повярва.
Въпреки това, докато плуваше във водата, внезапно кракът й се схвана. Тя възкликна и сложи ръка на прасеца си. Иън доплува до нея — очите му бяха станали почти черни от гняв. Въпреки това гласът му, макар и доста плътен и дрезгав, бе изненадващо спокоен.
Той протягаше ръка към нея.
— Не! Не! Не ме докосвай! Повече да не си посмял да ме доближиш!
Той повдигна вежда, а после преплува покрай нея, повярвал на думите й.
Ала болката отново я проряза. Тя си позволи да се спусне под повърхността на водата, докато храбро се опита да масажира схванатия си крак и да го върне към нормалното му състояние. Остана без въздух и се опита да излезе на повърхността. Не можеше да си служи с краката. „Изплувай!“, заповяда си тя. Показа се над водата, но болката бе толкова голяма, че отново потъна.
Невярваща осъзна, че тя — Алена Макман, която бе плувала през целия си живот, която можеше да задържи дъха си над две минути — се давеше. Пред очите й отново изникнаха малки черни точици. Започваха да се сливат. Трябваше да се покаже на повърхността още веднъж. Още един път. И независимо колко й бе ужасна и омразна тази мисъл, Алена трябваше да извика Иън Макензи с дума, почти невъзможна точно в този момент.