— Какво? — попита нетърпеливо капитанът.
— Сърничка — отвърна шпионинът.
— А… сърна. Сигурен ли си?
— Да.
— Дженкинс, закарай Мокасина до брега — заповяда капитанът на един от младите си моряци.
— Слушам, сър! — рече Дженкинс, отдавайки чест.
Капитанът се обърна към Мокасина:
— Внимавай. Моля те.
— Ще внимавам, сър.
— Помни, твоят живот е много по-ценен от товара ти, независимо каква е стойността му. Никой не може да те замени. Запомни това.
— Добре. А сега трябва да тръгвам, сър.
Капитанът кимна. Изглеждаше нещастен, сякаш се мъчеше да каже още нещо, но не успяваше да намери думите. Сякаш и той внезапно бе изпълнен със същото това чувство на ужас.
За момент Мокасина усети странен хлад — предвещаващ нещо лошо, също както призрачната нощ със страховитата си жълта лунна светлина.
Мокасина пъргаво прескочи десния борд на кораба и последва Дженкинс по малката въжена стълба до лодката, която чакаше долу. Дженкинс бързо плъзна греблата във водата и лодката се спусна по черното като нощ море. Брегът изникна пред тях още по-близо.
— Спри! — прошепна внезапно Мокасина, обхванат от чувството, че не всичко е наред. Нямаше други проблясвания на очи, станали червени от внезапното отражение на луната, и все пак шпионинът бе уверен, че ги наблюдават. Че нещо ги чака. Тежкото дишане на някоя голяма ужасна твар сякаш отекваше в мрака. Дърветата бяха твърде неподвижни. Нищо не помръдваше, насекомите не бръмчаха.
Дженкинс спря да гребе. Лодката, подхваната от течението, по инерция продължи да се носи напред във водата.
Дърветата оживяха. Луната изчезна, настъпи мрак, но Мокасина чу звуковете, когато от дървета се спуснаха мъже с пушки, насочени към лодката.
— Предайте се без съпротива и животът ви ще бъде пощаден, имате думата ми!
Луната се плъзна иззад облаците. Осем мъже в омразното съюзническо синьо бяха слезли от дърветата. Стояха наредени на морския бряг: четирима на колене, четирима изправени, всички насочили пушките си право към седящите в лодката.
— По дяволите! — изруга Дженкинс. Той дори не погледна към Мокасина, за него бягството бе невъзможно. Сто пъти предпочиташе да посрещне съюзнически куршум, отколкото дори да потопи големия пръст на крака си в тукашните води.
Мокасина не искаше да се предаде. Не можеше да се предаде.
Взря се в Дженкинс едновременно с паника и презрение.
— Предаваме се… — започна Дженкинс.
Ала преди да успее да довърши, Мокасина вече се бе гмурнал дълбоко под водата.
— По дяволите този нещастник! — изруга Иън и започна да смъква кавалерийския си мундир. — Хора, дръжте пушките си готови за стрелба, хванете бунтовника в лодката и наблюдавайте водата, за да видите когато нашия приятел се покаже от плитчините. Джилби Кларк… — той се поколеба само за миг. Джилби бе новият му човек. Но беше свестен. — Джилби, застани на стотина ярда. Сам, последвай го на петдесет. Не откъсвайте очи от водата!
Той се обърна, втурна се към плитчините, а после скочи и се гмурна в дълбокото до сала. Какъв глупак бе този шпионин — всички те носеха контрабандата в дрехите си. Този идиот щеше да потъне като оловно топче.
Но макар и да се гмуркаше и да се показваше на повърхността около сала отново и отново, не можа да открие и следа от шпионина.
А и тялото му не се носеше на повърхността.
Бе нощ и макар да имаше отлично зрение в тъмното, дори Иън не виждаше почти нищо. И все пак инстинктивно усещаше, че шпионинът не е мъртъв. Шпионинът се бе гмурнал във водата, защото знаеше как да плува и как да се оправя във водата и на брега — дори и в тъмното.
Гмурна се за последен път и се показа ликуващ над водата: държеше тежкото палто на шпионина. Като го повлече със себе си, той заплува към брега.
— Ей там! Там! — чу се внезапен вик.
Иън се затича към брега. По-нагоре виждаше една сянка да се надига над водата. Джилби Кларк също бе видял привидението.
— Стой или ще стрелям! — извика Джилби и вдигна пушката си.
Но Джилби не стреля. Иън застана зад него, изскачайки от тъмнината на нощта. Сложи ръка на пушката на Джилби и я наведе.
— Без стрелба. Аз ще хвана шпионина — рече той и добави тихо: — Жив.
Втурна се покрай Джилби, без да обръща внимание на земята под мазолестите си боси ходила. Чу вик, който трябваше да е последно предупреждение за него, че всичко, от което тайно се бе страхувал в душата си, но не искаше да повярва, бе истина. Не можеше да го осъзнае напълно, толкова бе вглъбен в преследването. На малкото пясъчно пространство между корените на дърветата и брега Иън най-сетне настигна Мокасина. Хвърли се върху шпионина с шеметна скорост и се вкопчи в него с намерение да го повали, да го остави без дъх, преди самият той да бъде намушкан с нож или удушен.