След това дълбокият глас на Иън наруши тишината, която се бе спуснала над нощта, като започна да размишлява замислено:
— Значи не беше спала с него… все още.
Тя се претърколи и го фрасна силно в корема. Трябваше да се измъкне от него. Иън нямаше възможност да стегне мускулите си. Той изруга, скочи на крака, но закъсня със секунда, и тя се втурна край него, за да се хвърли във вира, изгаряща от желание да облекчи болката в тялото и душата си.
Нощем изворната вода ставаше дяволски студена. Алена изплува на повърхността с тракащи зъби, бояща се да не би той да е скочил след нея. Не беше. Стоеше до края на вира и я гледаше, хванал роклята й в ръце.
— Какво, по дяволите, правиш? — попита той ядно.
— Плувам… къпя се!
— Излез.
— Махни се.
— Излез! Вече е много късно. И ако си мислиш, че ще те оставя тук, Алена, значи си луда. Излизай веднага.
— Не още. Аз…
— Всичката вода на света няма да отмие днешния ден. Излизай веднага.
Тя замръзваше, затова реши да се подчини. Трепереща, излезе на известно разстояние от него само за да осъзнае, че той държи дрехите й. Заусуква косата си, изцеждайки водата от нея, докато той нетърпеливо се приближи.
— Ще ти помогна да се облечеш.
— Не ми трябва помощта ти.
— Изглежда нямаш нужда от някой, за да те съблича.
— Макензи, ще намеря начин да те надвия! Казвам ти, не ми трябва помощ.
— Но ти имаш нужда от нея.
Тя можеше или да приеме помощта му или да изгуби дрехите си, както изглежда. Той й помогна. Връзките на прозрачната й роба бяха срязани; естествено робата се отвори. Тя я събра с ръце, като се изви от него и се опита отново да избяга. Но той отново я спря, хващайки я здраво за ръката.
— Алена, къде си мислиш, че отиваш?
Тя застана вироглаво неподвижна, загледана в него, а после клепките й се спуснаха.
— Обратно в омразната ми къща и омразната ми стая? — попита я той меко. Хвана брадичката й и я повдигна така, че очите им се срещнаха. Гласът му стана по-рязък. — Алена, какво си мислеше? Ние се оженихме днес. Не беше това, което искаше ти, не беше и това, което исках аз. Направихме това, което е необходимо. Но вече е свършено и ако ти не го разбираш, предупреждавам те, че аз не съм човек, който любезно ще се откаже да спи с жената, за която се е оженил.
— Да, наистина, ти ми направи голяма услуга, като се ожени за мен! — извика тя. — Другите почтени мъже не биха се оженили за дивата дъщеря на ботаника, но ти си великият Иън Макензи и действително знаеш дълга си!
— Направих нужното — рече той с присвити очи. — Но каквото и да кажеш, този брак бе наложен и на двама ни. Проклет да съм, ако се откажа от малкото удоволствия, които може да ми донесе.
— Малкото удоволствия… О! — На нея отново й се прищя да го удари, но той бе подготвен за яростна атака от нейна страна точно сега. Тя се извърна и искаше да се затича към къщата пред него само за да има няколко минути почивка.
Ръката му бе върху нейната.
Проклетата му ръка. Която я върна обратно с внезапна, дива сила.
— Връщаме се заедно, мисис Макензи.
— Не, Иън, аз просто…
Въпреки протеста й, той я вдигна на ръце и закрачи по осветената от луната горска пътека.
— Връщаме се заедно, точно като всяка женена двойка.
Тя вдигна поглед към мрачната физиономия на лицето му.
— Ние наистина сме точно като всяка нормална двойка — изфуча тя. — Съпругът изпива една бутилка уиски с добрите си приятели, а после обезчестява жена си. Нима това не е обичайно?
Тя с изненада забеляза, че на лицето му се появи изкривена усмивка.
— Колко хубаво. Не си бях представяла нищо толкова чаровно и домашно, като стояхме пред преподобния Дауд днес следобед.
Тя тихо изруга от нетърпение. Ръцете му се обвиха около нея и тя осъзна, че той се е спрял в края на моравата и гледа към къщата.
— Значи мразиш Симарон — рече той. — Колко жалко, любов моя, че мразиш дома си.
Ако не бе толкова затънала в собствените си терзания, щеше да му отговори, че по-рано е излъгала, че обича Симарон. Къщата бе красива, въплъщение на изяществото.
Но Алена бе наранена.
— Това е твоят дом, не моят.
— Нима? — попита той.
— Моят дом е в залива.
— Сега твоят дом е там, където реша аз — заяви й той рязко, като отново тръгна. Спря се отново и тя осъзна, че те са точно под балкона, водещ към стаята му.
— Може би в бъдеще ще трябва да е нещо без решетки за рози — промърмори той и тръгна.
— Къде отиваш? — попита тя.
— През главната врата. Това е домът ми.