— Аз израснах с тях — каза й Алена и се усмихна на свой ред. — Никога не съм обичала нито алигаторите, нито крокодилите, но не мога да си представя друг живот. Обичам слънцето, горещината, водата.
— В такъв случай — промълви Тара тихо — добре, че се ожени за плантатор от Флорида — няма да ти липсва.
Поради някаква странна причина думите, колкото и внимателно да бяха казани, накараха Алена да потръпне от хлад. Тя се изправи, като се престори на уморена и пожела на Тара лека нощ. Тара също се надигна, полите й прошумоляха и се разнесе аромат на рози. Тя прегърна Алена силно и Алена се побоя, че ще избухне в сълзи. Тара бе толкова добра, толкова щедра, толкова решена да я накара да се чувства като у дома си, да се чувства желана.
Определено не бе желана от съпруга си — човека, който бе постъпил „почтено“ с нея.
Алена успя да не се разплаче и да се усмихне на Тара за довиждане, като си тръгна точно навреме. Въпреки това когато избяга от свекърва си, тя влезе в стаята на Иън. Протегна ръка към вратата и се поколеба.
Копнееше да е другаде. Желанието да избяга бе почти неконтролируемо. Само че, разбира се, тя нямаше защо да бяга от съпруг, който изглежда не смяташе да се връща вкъщи.
В стаята я чакаше красивата прислужница мулатка. Лили. Тя се бе погрижила за топла вана и чиста нощница. Алена много харесваше Лили с напевния й английски с лек акцент. Лили й каза, че баща й е метис от Луизиана и речта й имаше френска мекота. Присъствието на Лили бе някак успокоително — Алена много се радваше, че тя е при нея.
Ваната бе превъзходна, гореща като огън и ароматизирана с лавандулово ухание. Водата успокои тревожното й сърце и душа и Лили се погрижи за всяка нейна нужда.
— Лили?
— Да, мисис Макензи?
— Ти си страшно мила.
Лили, която й поднесе огромна хавлия, когато Алена излезе от ваната, се усмихна.
— Вие сложихте край на онази дяволска жена, мисис.
— Лавиния ли?
Лили кимна мрачно.
Алена се извърна. Съвсем не беше сигурна, че е спряла „дяволската жена“. Всъщност се чудеше дали в този момент съпругът й не прави компания на жената-демон.
Внезапно Лили се засмя, сякаш прочела мислите й.
— Нали знаете, че дяволската жена я няма? — попита тя.
Неволно Алена се усмихна:
— Така ли?
Лили кимна сериозно.
— Е, предполагам, че това е добре. И каквато и да е причината за любезното ти държане, аз съм благодарна — рече Алена.
Лили кимна, сияеща, и помогна на Алена да облече памучната си нощница.
— Това не е одежда за младоженка — забеляза Лили.
— Това е идеалната одежда.
— Само защото дяволската жена я няма?
— Защото Иън Макензи не е тук, нощта е хладна и аз си лягам.
Да, това бе идеалната нощница за булка без младоженец. Внезапно й се прииска Лили да си тръгне, та колкото се може по-скоро да се престори на заспала. Все пак това бе неговата стая. Естествено той щеше да се върне по някое време.
— Благодаря ти, Лили — рече тя на прислужницата.
— Ако ти трябвам, викни ме. По всяко време, мисис, разбираш ли?
Алена се усмихна. Гласът на Лили бе толкова сърдечен и тя бе благодарна. Определено си бе намерила закрилник в тази къща.
— Добре. Обещавам.
Въпреки това, когато Лили си тръгна, Алена седна в долния край на огромното мъжествено легло на Иън с лъвските крака и грифоните на таблото.
— Ти си чудовище, Иън Макензи! — каза тя гласно, обзета от гняв.
Но внезапно избухна в сълзи. Бе доста ужасяващо, като се замисли какво е сторила с живота си. А още по-ужасно бе да си представи дните и месеците — и годините! — които щяха да последват. Стореното — сторено, ами сега?
Понякога той щеше да спи в сеното, друг път — не.
Иън бе военен, и тя знаеше, че сега е само в отпуск. Освен това знаеше, че последната година бе пращан из цялата страна по различни задачи, но нямаше представа къде са го пратили сега.
Нито какво очаква от нея.
Но той се бе оженил за нея, бе направил голямата жертва заради репутацията й. И щеше да очаква от нея да заеме мястото си в обществото като негова съпруга.
Мисълта я накара да потрепери. Нищо, което бе направила, не изглеждаше толкова ужасно, колкото мисълта, че трябва да остави баща си сам.
Тя трябваше да е с баща си. Утре щеше да го увери, че ще остане с него. Можеше ли да му обещае такова нещо? Да, помисли си тя решително. Щеше да се наложи да убеди Иън, че тя трябва да се върне у дома с баща си, докато той изпълнява дълга си.
Нямаше да го пита, щеше просто да му съобщи и да направи това, което иска, по дяволите. Нали така постъпваха мъжете?