— Ние се оженихме. Алена, за добро или за лошо. Ти си моя жена. Може би обстоятелствата не бяха такива, каквито трябваше, но честно казано, аз се радвам да открия какво имам в това мое легло, което толкова презираш. Бракът е задължение и ти си женена за мен. Така че умолявам те, примири се с него. Аз вече го сторих.
Миглите й се спуснаха.
— Кажи ми — тук ли се примири — или в сеното? — попита тя нещастно.
Той се поколеба, като се чудеше колко власт се осмелява да даде на тази жена над себе си. Докосна бузата й, като погали копринената й кожа съвсем леко.
— При мен нямаше друг, освен Пай, когато спах в обора, при това доста неудобно. И прекарах този ден с роднините си и само с тях. Това прави ли стореното от нас по-приемливо?
Очите й отново се отвориха към него.
— Аз…
— Да?
Клепките й отново потрепериха.
— Да — каза тя много нежно.
Иън се усмихна и легна до нея. Притегли я по-близо. Огънят в камината тлееше, нощният въздух ги охлади. Той се протегна за завивките. Отново я стопли с тялото си. Докосваше я, галеше я.
Отново правиха любов. После си отдъхнаха известно време, задоволени.
Насън тя се помести към него. Той хвана задничето й с ръце, долепен за нея. Усещането от нея отново го накара да почувства пълна ерекция и той се плъзна в нея. Любиха се.
Настъпи зората и с нея най-после дойде дълбок сън. Когато се събуди, стаята бе обляна в дневна светлина. Алена тъкмо ставаше. Той улови сънения й златист поглед, поклати глава и я дръпна обратно.
— Не още — прошепна той.
— Иън, вече е късно! Но протестът й бе слаб.
И той не й позволи да стане.
Джеймс и Тийла Макензи, заедно с Брент и Сидни, си тръгнаха този следобед. Джеймс имаше работа в Тампа, а после щяха да потеглят за Чарлстън.
Джарет Макензи съжаляваше да види брат си, снаха си, племенника си и племенницата си да си заминават. Бе трудна раздяла.
Когато бяха по-млади — полу-братя, единият бял, другият индианец — те успяваха някак да се съюзят срещу останалия свят. През дългите години на втората семинолска война бяха останали близки. Дори вторите размирици през ’58-ма не бяха създали никакви търкания помежду им.
Сега Джарет откри, че или той, или Джеймс се умълчава, когато започне да се обсъжда вероятността да избухне война.
И като се сбогуваха на реката в този ден, те се погледнаха в очите. Странно, че Джеймс, синът на семинол, имаше тъмносините очи на баща им. А тези на Джарет бяха като на майка му — почти толкова черни, колкото на всеки чистокръвен индианец в страната.
Джарет усети сърцето му да тупа силно в гърдите си. Остаряваше. Минаваше петдесетака. По-голямата част от живота му бе минала. Странно, не се чувстваше стар. Светът около него се променяше, но той не се чувстваше стар. Нито пък те. Джеймс не изглеждаше променен и на йота през всички тези години. Дори и на външен вид. Бронзовото му лице показваше малко следи от възрастта. Само по слепоочията косата му се бе прошарила.
Единствено очите на Джеймс бяха остарели и Джарет бе сигурен, че същото усещане за възраст се отразяваше и в неговите.
Ако избухнеше война, те щяха да са на противоположни страни.
— Внимавай по пътя — каза Джарет на Джеймс.
Джеймс се дръпна от него и прехвърли ръка през рамото на Тийла. На Джарет му се стори, че красивите изумрудено-зелени очи на снаха му са насълзени. Тийла бе силна жена. Бе готова да излезе храбро срещу всяка опасност, за да бъде с Джеймс. След трудно начало за всички им — те с Тара, Джеймс и Тийла — бяха благословени. Вече повече от двайсет години животът им бе хубав. Имаха здрави и силни деца. Между тях се бяха създали приятелства, които увеличаваха близостта на роднинските им връзки. Нямаше по-сплотено семейство от тяхното.
Въпреки че всички в семейството безгрижно се смееха и шегуваха, докато чакаха лодката край реката, над тях сякаш бе надвиснал облак. Джарет и Джеймс обсъждаха пътищата, прокарани в северната част на щата, направили придвижването в този район много по-лесно, отколкото когато за пръв път си проправяха път през индианските пътеки. Докато южната част си оставаше пущинак — все още населена главно от индианци и алигатори, северна Флорида печелеше доста добра репутация и имаше придобивките на всеки цивилизован щат. Семейство Макензи си размениха прегръдки, преди лодката да потегли и изпращачите гледаха и махаха с ръце, докато тя се изгуби в слънчевия ден.
10
В брака имаше моменти на чиста наслада и в краткия престой на Иън вкъщи той ги откри. Времето бе награда.
Симарон не бе просто плантация, а голямо селскостопанско предприятие и когато Иън си бе вкъщи, той се включваше в управлението му. Един ден Симарон щеше да е негов и той щеше да е отговорен за всички хора, които живееха тук. Макар че памукът бе цар, добитъкът, отглеждан в Симарон, ставаше все по-важен. Плантациите и фермите в централна Флорида бяха много нужни за производството, а в цялата страна имаше добитък, отгледан в щата.