Този следобед Алена не бе изоставена, докато той се занимаваше със сметките и обсъждаше работата с баща си и брат си. Най-голямата дъщеря на Джеймс, Дженифър — шест години по-голяма от Иън и винаги спокойна, уравновесена и владееща положението — остана в Симарон със съпруга си Лоурънс и бебето им, Антъни. След смъртта на майка си Дженифър бе живяла в Симарон, докато Джеймс се ожени повторно, така че Джен се чувстваше тук като у дома си. Джен и Лоурънс възнамеряваха да се върнат на юг с Теди Макензи и Джером в края на седмицата.
Тиа все още бе във ваканция и всички те занимаваха Алена, като й показваха къщата и околностите.
И Иън започна да се проклина за обещанието, което бе дал на Теди. Това сигурно бе най-разумното и логично решение за момента. Той не знаеше колко дълго ще се наложи да остане във Вашингтон и най-вероятно скоро щеше да бъде върнат и изпратен в далечния юг за още експедиции в Евърглейдс — което щеше да го доближи до Алена.
Като падна здрач, Джарет му напомни, че на другата сутрин трябва да замине.
— Късно е, прекарай известно време с жена си.
Той откри Алена да си играе с двегодишния Антъни, заедно с Джен и Тиа. Алена не го видя да влиза в детската стая на втория етаж, където толкова много деца от семейство Макензи бяха играли преди това. Тя се смееше, търкаляше се по пода с Антъни и Джен и той отново усети странното вълнение, което бе почувствал първия път, като я видя да се дуелира на моравата. Смехът й бе като музика, усмивката й — пленителна. Златистата светлина в очите й бе живо изкушение.
Той се покашля. Алена бързо скочи на крака, сякаш бе едва ли не смутена от присъствието му. Той повдигна вежда и протегна ръка към нея.
— Ще дойдеш ли с мен да пояздим?
— Бавех бебето. Джен искаше да опакова някои неща за пътуването й към къщи.
— Не се тревожи за мене.
— А и аз съм тук — добави Тиа.
— Ела да пояздим — настоя Иън.
— Аз само… ще се преоблека — рече Алена.
Тя бързо го направи и го настигна при оборите само за минути. Той й помогна да се качи на коня, а после се метна върху Пай. Смушка го в бърз галоп, като знаеше, че Алена можеше да го следва с лекота — и може би дори да го изпревари, ако реши.
Той й показа как семейство Макензи бяха разделили собствеността си, толкова много земя бе отделена за добитък и домашни животни, толкова много бе отделена за отглеждане на памук и няколко акра, където сега растеше захарна тръстика. Той обичаше Симарон. Макар и да не издаде чувствата си, той си оставаше сърдит заради изказването й в нощта на сватбата им — че тя мрази Симарон и ненавижда стаята му.
Но когато здрачът започна да се сгъстява, дивата им езда сякаш я караше да се чувства по-спокойна с него. Тя бе поруменяла и щастлива и благосклонна към всичко, което виждаше. Като я наблюдаваше, Иън осъзна, че тя се радва да е навън. Алена обичаше да язди. Обичаше вятъра, обичаше да тича, да усеща земята. Той вече знаеше, че тя обича да плува. Когато забеляза, че я гледа, руменината й се засили.
— Радваш ли се да си навън? — попита той.
— Аз… трябва да призная… — сви рамене тя. Изглеждаше точно като млада дама в изумруденозелен костюм за езда, който подчертаваше тена й. Златната й коса бе вдигната нагоре, а няколко неясни кичура тъкмо се бяха измъкнали от русите къдрици под шапката й с пера. — Признавам, че да израснеш далеч от цивилизацията прави живота доста различен. Семейството ти беше много мило. Но обикновено яздя всеки ден. А плажът по залез слънце е толкова пленителен… Толкова е весело да тичаш по пясъка и да играеш на гоненица с прилива.
— Липсва ли ти домът ти?
— На всеки му липсва, не е ли така? — попита го тя и в гласа й имаше мека нотка, сякаш изпълнена от копнеж.
— Когато съм далеч от къщи дълго време, Симарон винаги ужасно ми липсва — каза Иън.
— Но при военните е така, нали? Пращат те там, където имат нужда от теб.
Той кимна.
— За щастие напоследък доста често имат нужда от мен близо до къщи. — Той я гледаше как седи на коня си, толкова елегантна в хубавия костюм за езда, а изразът на копнеж продължаваше да играе по съвършените й черти.
— Какво ще кажеш да се връщаме? — предложи й той.
Алена кимна и го последва, когато той обърна Пай в обратна посока, за да препусне през полето. Тя яздеше една от арабските кобили от смесена порода на майка му, бързо животно на име Сейбъл. Алена яздеше, наведена над гривата й, наслаждаваща се на бързата скорост, която Иън бе наложил. Като стигнаха оборите, тя щастливо се усмихваше. Косата й обаче се бе освободила от прилежно вдигнатия кок и се спускаше по гърба й във водопад от злато под шапката й с пера.