Нанизана. Очите му бяха върху нейните, присвити, пръскащи кобалтов огън. Усещането, толкова бавно, бе неописуемо. Тя извика, а главата й се отметна назад. Той я притегли още по-бавно надолу, надолу, докато тя напълно го обгърна…
По-късно, изтощена, Алена лежеше до него и трепереше, докато енергията, която бе изригнала помежду им, стихна и на нея й стана студено. Този път той просто я обви с ръце и я отнесе в леглото си.
Тя се сгуши до него и той я прегърна. Не беше сигурна дали не е заспала. Бавно усети дяволски сладко чувство да се надига в нея… и ласката на целувката му да се плъзва надолу по гръбнака й.
Те отново се любиха.
Понякога й се струваше, че сънува докосването му, понеже всеки път, когато затвореше очи, тя ги отваряше за ново изкушение.
Огънят бе угаснал и сега бяха останали само въглени. Луната избледня на небето, слънцето започна да изгрява. Тя отново се събуди и потръпна от хлад. Нямаше го в леглото. Не беше и в стаята. Тя скочи на крака, трепереща.
Огънят бе угаснал напълно. Навън слънцето се издигаше високо.
Алена се спусна към гардероба и набързо нахлузи долна риза и рокля. Тръгна да излиза от стаята и после се спря, само колкото да застане пред тоалетната масичка и да приглади разрошената си коса.
Тя се втурна по коридора и слезе на бегом по стълбите. Къщата бе тиха. Чу шум от трапезарията и се завтече натам, но откри само баща си да чете доволно вестника и да закусва палачинки.
— Добро утро, дъще!
— Татко. Добро утро. Ти си… сам.
— Хората тук са заети. Всички от семейство Макензи са станали и са някъде наоколо, а ти ще е най-добре да се поразшаваш, скъпа моя. Джером ще придружава малката ни група и е нетърпелив да потегляме.
— Малката ни група?
— Към къщи! — рече той щастливо.
— Иън… да не си е тръгнал?
— Ами да, разбира се, че тръгна. Нали знаеш, че трябваше да се върне на служба?
— Да, но…
Баща й я погледна загрижено.
Тя се запъна.
— Аз… аз не предполагах, че ще си тръгне толкова рано. Той не ме събуди.
— О, сигурно не е искал да те притеснява, понеже знаеше, че ние няма да тръгваме толкова рано. Предполагам, че сте се сбогували снощи.
— Аха.
Тя осъзна, че баща й е знаел за намерението на Иън да не я вземе със себе си — нито да я принуди да остане в Симарон. Решението изобщо не е било взето снощи. Иън просто е искал да я поизмъчи.
Ето колко са значели думите му, че може да се нуждае от нея! Бе я измамил, бе я използвал и което бе най-лошо…
Най-лошото бе, помисли си тя нещастно, че тя бе прекарала вечерта възторжено щастлива, радостна да бъде измамена, използвана и…
Влюбена в съпруга си.
— Готова ли си да тръгваме, скъпа моя?
Тя кимна.
— Да, татко. Трийсет минути, не повече — рече тя с равен тон. Обърна се, излезе от трапезарията и се втурна към стълбите.
Към неговата стая.
Мислеше, че иска да си тръгне. Че не иска нищо повече от това да си е у дома. Но тук…
Отпечатъкът от главата му бе останала върху възглавницата, мирисът му се бе запазил в чаршафите. Гардеробът бе пълен с негови дрехи, в бюрото имаше негови документи, сувенири и други вещи.
Бе си тръгнал, без дори да я събуди, за да се сбогува с нея. Очевидно бракът бе забавление, когато му бе угодно, но сега се връщаше към друг живот.
И към жената, за която бе смятал да се ожени?
Алена задържа дъха си за един нещастен миг. Питър О’Нийл й бе казал, че нито един уважаван мъж няма да се ожени за нея. Ако не друго, поне малко си бе отмъстила на Питър. Иън Макензи се бе оженил за нея. Тя просто не можеше да си представи какво означава това за него.
Алена затвори плътно очи и въздъхна.
Трябваше да си събира багажа. При това бързо.
Връщаше се у дома.
11
От предната веранда на дома им — красива, широка дървена сграда, точно в средата на остров Беламар (който всъщност съвсем не бе остров, понеже при отлив беше свързан с южната част на полуостров Флорида само на няколко мили от река Маями), Алена можеше да види как баща й работи върху едно от новите си лимонени дървета, а на лицето му бе цъфнала усмивка на пълно задоволство. Тя трябваше да извика името му още три пъти, преди той да вдигне поглед.
— Тате! — извика тя накрая раздразнено. — Тате, идвай да обядваме! Веднага!
Той помаха с ръка към нея.
— Ида, дъще. Ей сегичка! — отвърна й той жизнерадостно.
Но дори не бе погледнал към нея. Тя въздъхна. Сигурно изобщо нямаше да дойде, докато тя не идеше да го довлече.
— Мъже! Той е твърдоглав като всички останали! — рече Дженифър засмяна. Тя постави последния сребърен съд на масата, изнесена на верандата. Бе горещ, но хубав ден, а от водата лъхаше освежаващ бриз. Чудесен ден за обед на открито.