Бела бе готвачката им, чудесна креолка, която бе с Алена и баща им, откакто се помнеше. Лили бе помолила да придружава Алена на юг от Симарон. Тъй като бе харесала много младата жена, която така бързо мина на нейна страна, Алена се съгласи, че тя ще й бъде от помощ за домакинството.
Като въздъхна с леко раздразнение, Алена заслиза по стълбите на верандата. Баща й! Наистина се нуждаеше от внимание и грижи! Прословутият Теди Макман се държеше като малко дете. Дай му ново дърво и той забравяше, че трябва да яде, за да живее.
А самата Алена бе изгладняла като вълк. Това бе цяло чудо, след като доскоро изобщо не й се ядеше. Но напоследък апетитът й бе станал почти толкова непредсказуемо променлив, колкото и емоциите й. Отначало тя просто не можеше да повярва в това, което ставаше все по-очевидно.
След това се изуми, страхуваше се, вълнуваше се, негодуваше. Дженифър се бе досетила за онова, в което Алена не можеше да повярва.
И днес бе време да поговори с баща си. Той щеше ужасно да се развълнува, да се въодушеви. След като още не знаеше какво изпитва самата тя, можеше поне да се радва, че баща й ще е щастлив.
Тя забърза през ливадата между къщата и горичката, където Теди работеше толкова усилено с новите си лимони. Както винаги, когато го наблюдаваше, любовта й се надигна и тя се зарадва, че е с него. Той се нуждаеше от нея, колкото и да се чувстваше неспокойна напоследък.
Като се върна у дома след Симарон тя се чувстваше много странно. В известен смисъл животът им бе като преди. Тя работеше с Теди, както бе пожелала. Нещата трябваше да са същите.
Но не бяха. Никога вече нямаше да е същото. Беше се омъжила за Иън. Въпреки това вече изглеждаше, че е минало толкова много време. Тя трябваше да се чувства така, сякаш това никога не се е случило.
Но колкото и да се дразнеше, Алена продължаваше да стои будна нощем, да си спомня кратката си седмица брачен живот. А като заспеше, за свой ужас сънуваше. Като наяве. Сънуваше докосването му, очите му, които я изгаряха с поглед, ръцете му…
За нейна огромна изненада Иън й липсваше. Липсваше й гласът му, очите му, когато я изпепеляваха или се плъзваха по нея. Понякога жадуваше за него и се измъчваше от мисълта какво прави той.
Всичко, което бе изпитвала към Питър О’Нийл, бе умряло през онзи ден в Симарон. Всичко. Сякаш бе носила наочници и изведнъж някой ги бе свалил. Но с Иън нещата определено бяха различни. Той бе останал във Вашингтон, където живееше жената, за която той някога възнамеряваше да се ожени.
Тя се опита да си каже, че не ревнува, че няма значение. Обществото позволява на мъжете… да бъдат мъже. Не само се приемаше, че те правят това, което искат — то се очакваше от тях.
Така че защо прекарва дните си в терзания, ядове и догадки? Дали се дразнеше толкова, понеже нямаше абсолютно никаква власт? И което е по-лошо…
Той можеше да е навсякъде. И тя можеше да е невероятно далеч от мислите му, можеше да не означава нищо за него. Докато животът, който бяха създали заедно, растеше в нея.
Той можеше да я забрави, а тя него не. Ситуацията бе почти абсурдна. Отначало Алена си мислеше, че има нещо като грип, всъщност доста време си мислеше, че е хванала някоя странна стомашна болест, от която не може да се отърве. Трябваха й цели два месеца, за да разбере, че е тъжно наивна и почти невероятно глупава — седмицата, която бе прекарала със съпруга си, може и да бе кратка, но явно бе улучила момента.
Имаше моменти, когато си мислеше, че иска единствено да се прибере тук, у дома, необременена, и да живее живота, който бе водила преди. Е, имаше това, което искаше. Но животът се бе променил. Тя искаше повече. Никога преди не си бе мислила, че е изолирана. Сега й се струваше, че светът се върти без нея.
Иън не се бе връщал във Флорида повече от четири месеца. Но всеки месец тя получаваше писмо от него, доставяно от различни военни на път за Форт Тейлър или Кий Уест.
Ала писмата на Иън бяха хладни — любезни и вежливи, но въпреки това хладни. Сякаш бе разбрал каква глупост е надробил. Но тъй като бе Иън Макензи, той никога не би се отрекъл от стореното.
Но вероятно това не го спираше да съжалява. Най-вече сега, когато събитията в страната се променяха толкова бързо и трескаво. Алена получаваше писма от Сидни, която бе останала в Чарлстън, където политиците от Южна Каролина огласиха намерението си да оттеглят щата си от тираничния Съюз, ако този парвеню Линкълн бъде избран. Президентът Бюканън изглежда не правеше кой знае какво, за да намали напрежението през годината на изборите и седеше на два стола по отношение на толкова горещия робски въпрос. Алена дори бе получила едно приятно писмо от девера си Джулиън Макензи, който я забавляваше с истории за доброволческите военни сили в Сейнт Августин. Истина бе, че доста голям процент от офицерите, дошли от Уест Пойнт и другите военни училища са южняци — мъже, които можеха да яздят изключително добре и да боравят умело с оръжието си, докато северняците все по-често намираха работа във фабриките и канцеларските служби. Но според Джулиън гражданите на Флорида се подготвяха за това, което наближава. Страната изглежда наистина навлизаше във вълнуващ и революционен период.