— Какво става тук? Да не се опитваш да ме удавиш, девойче?
— Иде приливът, не мога да го контролирам.
— Знаеше, че водата ще се вдигне!
— Винаги е така при прилив.
— Искала си да ме завлечеш навътре и да ме удавиш!
— Не съм те завлякла никъде!
— Ако аз умра, и ти умираш. Ако аз потъна, и ти потъваш с мен! — закани й се той.
— Негодник! Аз не те нападнах, никога не съм те заплашвала!
— Обвинявай шибаната войска!
Главата му внезапно се скри, докато една вълна ги заля. Солта щипеше в очите им.
Каторжникът си пое въздух на пресекулки, когато вълната отмина.
— Изведи ме, закарай ме до брега, веднага! — заповяда й той. Очите му се присвиха. — Аз наистина не бих отказал да съм с тебе довечера, девойче, ама ти внимавай. Ще те утрепя, ако се опиташ да направиш нещо, кълна ти се! — предупреди я той.
Пушката му я сръга в ребрата. Дали все още можеше да стреля? Барутът му щеше да е мокър.
Тя трябваше да го направи внимателно, да го направи както трябва — но бе време да се възползва от шанса да се изплъзне.
В продължение на цяла минута тя вървеше хрисима като агънце, водеше го, както й бе заповядано, през все по-дълбоката вода към брега, покрит с мангрови дървета.
После го блъсна с всички сили.
Той изруга. Отново посегна към нея и изпусна пушката си. Тя потъна между скалите, пясъка и водораслите.
— Кучка! — изрева мъжът и макар че Алена почти му се изплъзна, пръстите му се вкопчиха в плата на бялата й дневна рокля и я издърпаха обратно. Започнаха да се борят във водата. Алена знаеше, че силата й е в това да се изплъзне от здравите му пръсти. Всичко, което имаше той, бе платът. Тя трябваше да намери начин да се отскубне.
Успя да се отдръпне във водата, като всеки път избягваше на косъм опипващите му пръсти.
После той внезапно осъзна, че се дави и се паникьоса.
Вече не се опитваше да убие Алена, беше се вкопчил за нея. Тя почти се освободи, но той бе хванал роклята й. Отчаяно се опита да скъса плата и да се върне на повърхността.
Тя го срита силно в гърдите. Хватката му отслабна, но тя не можеше да се движи достатъчно бързо в огромната си тежка рокля. Трябваше да се отърве от полата, преди той да възвърне силите си и отново да я улови.
Алена усърдно се зае с плата, като се опитваше с всички сили да се освободи.
После изкрещя, едва не нагълта вода и не умря, усещайки още две ръце да я обгръщат. За миг я обзе паника.
Пред нея имаше ръка.
Размахваща нож.
Ножът улови блестящите лъчи на слънцето, дори във водата, и хвърли сребърен отблясък.
Мили боже, щяха да я убият, да я намушкат, да й прережат гърлото.
Не.
Ножът проблесна веднъж, а после още веднъж, и още веднъж.
Режеше плата. Освобождаваше я от давещата му тежест. Тя се оттласна силно с крака и се показа на повърхността. Пое си дълбоко въздух и заплува на място. Пет стъпки я деляха от двете тела, които се бяха преплели под водата. Тя заплува бързо, като се отдалечаваше и през цялото време наблюдаваше разпенената вода.
След това една глава се подаде на повърхността и тя си помисли, че все пак умира и при това получава халюцинации.
Беше Иън.
— Боже мой! — промълви тя.
— Добре ли си? — попита той с очи, приковани върху нея, кобалтови като водата. Косата му бе гарвановочерна и пригладена назад. Бронзовите му рамене бяха голи.
— Добре съм. Баща ми…
— Не си ранена, нали?
— Не, но баща ми…
— Да се връщаме — рече той, като я прекъсна дрезгаво. В очите и лицето му имаше някакъв странен израз. Или се лъжеше? Не бе го виждала толкова време. Естествено бе да й се струва странен. Бяха минали няколко месеца. Може да се каже, че я бе изоставил на този остров, за да живее живота си.
Тя сама бе поискала да си остане тук, напомни си Алена. Искаше да направи размяна и да се споразумее с него, за да остане с баща си.
Просто не си бе представяла колко ще е трудна раздялата.
— Мога да плувам! — запротестира тя, когато няколко замаха го доведоха до нея. С него сякаш дойде и топлина. Сила, която за съжаление сякаш й липсваше в този момент. Той бе съвсем близо. Много твърди, бронзови мускули просветваха на слънцето и водата.
Тогава Алена осъзна, че е опияняващо щастлива, че е жива, но ужасно разтърсена, че го вижда. Тя не бе готова, не бе подготвена. А сега той щеше да реши, че това място е твърде опасно, за да я остави тук. Щеше да поиска тя да се махне. Не да иде с него, а да се върне в Симарон, толкова далеч от Теди.
— Алена, да се връщаме на брега — настоя Иън твърдо.
— Аз съм добре, мога да се движа и сама.
Въпреки възраженията й той бе до нея. Плъзна ръка под гърдите й, като я повлече със себе си с мощните си загребвания, сякаш му се струваше, че тя не се движи достатъчно бързо за него.