На вратата леко се почука. Младият тъмноок войник, очевидно сравнително нов във военната част, се появи с голяма кана сладка вода и изля малко в легена.
— Сам — прошепна той, — това е тя, нали? Наистина ли тя е Мокасина?
Сам слезе по стълбите. Брайън седеше на пост. Сам реши, че ще е най-добре той да заеме тази позиция. Седна и се подпря на една от дебелите борови греди, които държаха колибата високо над земята. Извади джобното си ножче и парче стар дъб, който си дялкаше от доста време.
Изкушението на Алена да измие солта от лицето си стана нетърпимо. Водата бе толкова вкусна. За миг тя забрави опасността, отпи голяма глътка, после тихо изруга и нетърпеливо изу ботушите си, а сетне смъкна панталона и ризата си. Поля се с водата и дори намокри косата си. После отново се изправи и затрепери. В колибата нямаше огън и макар че нощта в късната пролет бе не по-малко от 20 градуса, можеше да се застуди. Тя намери чистия чаршаф на леглото и се уви в него. Седна с кръстосани крака на леглото. Бяха й оставили вода и лампа. Вероятно много повече, отколкото заслужаваше Мокасина. Поне нямаше да умре окаяна в морска сол.
При тази мисъл внезапен вопъл се откъсна от устните й. Той беше бесен. Но колкото й да бе голяма яростта му, бе я зарязал толкова явно! Можеше никога повече да не го види. Можеше дори да умре, без да има възможност да каже…
Уви чаршафите по-плътно около себе си. Пламтеше вътрешно, изпълнена от страх и ярост. Естествено щеше да поиска милост…
О, боже, не и от него. Нито пък можеше да го придума, да моли, да се спазари. Винаги си бе казвала, че ако я заловят, ще умре с чест. Никога няма да се унижава и да моли…
Но тази вечер щеше да го стори, само за да го докосне. Само че, о, боже…
Тя скочи на крака, объркана и смутена. Трябваше да намери начин за бягство. Не можеше да го моли и примамва, защото той нямаше да повярва на нито една нейна дума. Не можеше да се спазари, защото вече не притежаваше нищо, което той да иска. От устните й отново се изтръгна лек вопъл от надигаща се паника.
След това чу стъпки по стълбата и бързо се извърна. Вратата на колибата се отвори.
И той застана на прага.
Беше се преоблякъл в сухи дрехи. Кожата му изглеждаше с тъмен бронзов загар на светлината на фенера. Очите му съвсем не изглеждаха сини, а по-скоро наситено и пронизващо черни.
— Мокасина — рече той меко. И прибави: — Мътните те взели!
— Не! — чу се тя да вика в отговор. — Да те вземат мътните теб, майор Макензи. Ти предаде щата си, не аз.
— Наистина. Моят щат предаде страната, мадам. Но сега политиката няма значение. И няма значение дали самият господ е на твоя или на моя страна. Това, което има значение е, че ти си заловена от врага, а аз не съм.
Несъзнателно тя си пое дъх бързо и изплашено.
— Да, заловена съм. И така… майор Макензи, какво точно възнамеряваш да правиш с мен? — попита тя с престорена дързост.
Той повдигна извитата си абаносова вежда.
— Какво възнамерявам ли, мадам? Какво прави човек с една смъртоносна змия? Може би трябва да използвам срещу теб всяка жестокост, която такива изнежени парникови красавици като теб приписват на янките. Плячкосване, грабителство, убийство!
— Иън, наистина… — обади се тя.
Ала кобалтовите яростни пламъци останаха в очите му, в напрежението на стройното му, мускулесто и мощно тяло. И той вече се бе запътил към нея.
Един вик сякаш разкъса сатенената тъмнина на нощта.
Джилби, след като предаде съобщението си и се върна в колибата зад тази на майора, скочи от мястото си на земята до подпорния стълб.
— Чу ли това? — попита той Сам.
— Тя е Мокасина — отвърна му спокоен Сам. Той изобщо не се стресна от пронизителния, ужасен писък. Джилби не разбираше как може да остане равнодушен.
— Сам, това е лошо. Никога не съм виждал капитана толкова ядосан и това е факт — рече Джилби и поклати загрижено глава. — Искам да кажа, естествено, че тя е враг и така нататък, ама… Преди майорът винаги е казвал, че не обесваме кой да е. Винаги е казвал, че той не е съдия и няма да стане предводител на линчуваща тълпа. Но никога не съм го виждал толкова ядосан. Трябва ли да оставим такова младо… младо…
— Хубаво? — предложи Сам, без да вдигне глава.
— Хубаво, мило — ами да, тя е забележително момиче и това си е! Трябва ли да я оставим на майора, когато той е в такова настроение? Той може наистина да я нарани. Изглежда така, сякаш е готов да я убие.