Тя си бе все така хубава. Въпреки това в красотата й имаше малки промени. Гърдите й се бяха уголемили, зърната й бяха станали по-големи и по-тъмни. И това, което не бе забелязал, когато бе облечена бе, че коремът й също се е увеличил. Извивката на тяхното дете вече бе направила корема й по-закръглен, макар и леко. Тялото й все още бе невероятно чувствено, може би дори още повече отпреди и въпреки очевидното й положение, може би щеше да изпълни функциите, които тялото му толкова силно искаше. Въпреки това нещо по-силно го възпираше. Той нежно я положи на възглавниците. Тя го погледна втренчено, без да осъзнава или без да я е грижа, че е гола и трепери. Той затършува в чекмеджетата, докато не намери мека памучна нощница и й помогна да я облече. Осъзна, че собствените му панталони все още са влажни, свали ги, облегна се на възглавниците, като покри скута си със завивките, а после придърпа вцепененото й тяло към себе си. Отново само я утешаваше с докосването си, като милваше косата й с бавно, приспивно движение.
Тя лежеше много неподвижно. Само на моменти от гърдите й се изтръгваше хлипане.
— Иън? — попита тя меко най-накрая.
— Тук съм.
— Защо стана това? — попита тя с толкова мек глас, че той самият едва не се разрида.
— Не знам, Алена.
— Защо баща ми? Защо тези клетници трябваше да дойдат тук? Той бе толкова добър, опитваше се да храни хората през цялото време, опитваше се да отглежда растения, които да лекуват рани и болки, да премахват циреи, да помагат на деца, да спасяват живот.
— Алена, никога не е имало отговор на този въпрос. Понякога клетниците живеят, а добрите умират. Той знаеше, че тук е рисковано…
— Индианците обичаха баща ми. Той се отнасяше с всички като с човешки същества и му се надсмиваха за това. О, господи, моля се поне никога да не е узнал…
Внезапно тя се спря.
— Какво?
Тя продължи да се колебае.
— Алена?
— Той не трябваше да узнава това, което Питър О’Нийл ми каза.
Въпреки волята си Иън усети как ръцете му се стегнаха гневно. Той се опита с много усилия да овладее гласа си.
— И какво ти каза Питър О’Нийл?
— Че… че никой почтен мъж не би се омъжил за мен, понеже съм дъщеря на ботаник.
Иън дълго време помълча, като си мислеше как е възможно сега, при тези обстоятелства, толкова да му се иска да убие Питър О’Нийл — или поне да счупи и разкървави лицето му.
Той внимателно претегли отговора си.
— Питър О’Нийл е арогантен глупак, който иска да се издигне в обществото и Теди щеше да е достатъчно благоразумен да не обърне внимание на думите му.
— Но мисля, че е истина. Хората се възхищаваха на баща ми, но го мислеха за чудак и смятаха, че е възпитал една млада лудетина.
— Наистина е отгледал лудетина.
— Да, но нищо лошо у мен не е по вина на Теди.
— Алена, казвал съм ти и преди, Питър е глупак и Теди никога не е знаел за връзката ти с него. Теди те видя омъжена, Алена, и в очите му ти бе в безопасност и за теб имаше кой да се погрижи. Бракът може и да не те е зарадвал особено, но можеш да се успокояваш с това, че Теди го смяташе за най-добрият.
Усети как тя кимна срещу гърдите му.
— Да, той имаше много високо мнение за теб. — Тя се задави с още едно ридание. — И поне тези ужасни мъже са мъртви! — прошепна тя яростно.
Иън трепна вътрешно, като се запита как ли щеше да се почувства тя, когато открие, че Теди е загинал от армейски куршум.
Тази вечер, обаче, не бе подходящото време да й каже това.
Тя отново се разрида.
Той седеше мълчалив и продължаваше да я утешава. Не можеше да й каже кой знае колко. Той мълвеше името й, уверяваше я, че Теди е умрял без болка, галеше косата й, врата й.
И най-накрая тя заспа. Той остана буден още доста дълго, загледан в мрежата за комари, ограждаща леглото.
Бе я излъгал, помисли си той. Да, Теди го харесваше, знаеше това. Но баща й се безпокоеше. Алена бе като Юга, му бе казал Теди — непокорна, независима, горда, решителна. Винаги искаше да е нейното. Е, не винаги можеше да е така. Тя бе негова съпруга, щеше да роди детето им. И при тези тъжни обстоятелства трябваше да започне да гледа на живота по нов начин…
Той се смъкна надолу в леглото и нежно прегърна леко присвитото й тяло. През него премина тръпка. Той я целуна по челото, внезапно завладян от желание да я пази и закриля.
Затвори очи и продължи да я държи в обятията си.
Но не можеше да заспи.
Събуждането на следващата сутрин бе най-трудното нещо, което Алена бе правила.
Отначало само бе почувствала слънцето върху клепачите си.
После случките от предния ден нахлуха в съзнанието й.