И тя се опита да си каже, че всичко е било само един кошмар, че може да се събуди, да изтича навън и да намери баща си, седнал на верандата, да пие сутрешното си кафе, може би захапал лулата си, и да чете най-новите вестници и списания за ботаника.
Но тази молитва не живя дълго в гърдите й. Притъпена болка сякаш изпълни сърцето, съзнанието и главата й. Теди бе мъртъв. Болката бе ужасяваща. И никога нямаше да изчезне. Тя не искаше да помръдне, не искаше да стане. Искаше отново да заспи и да сънува, че никога не се е случвало.
Усети как Иън се размърда до нея. Продължи да държи очите си затворени, докато той се помести и се надигна много внимателно, като се стараеше да не я събуди, ако още спи.
Тя отвори очи съвсем леко, като го гледаше под прикритието на миглите си. Гледаше голия му гръб, когато стана, наблюдавайки изопнатите му бронзови мускули и кожа, докато вървеше. Той изглеждаше много добре, помисли си тя, сякаш някъде отдалеч. Чувстваше се странно отделена от себе си, обективна в наблюденията си. Той имаше дълги ръце и крака, имаше хубави пропорции. И колкото и да е странно, точно днес от всички дни, тя ревниво се запита с кого ли е бил, откакто я остави, дали и други жени са прокарвали пръсти по този бронзов гръб, дали са гледали твърдия му задник и краката му.
Изпълни я срам. Баща й бе мъртъв, а тя се бе загледала в голото тяло на мъжа си с желание да забрави и да почувства нещо друго, освен болката.
Като се облече, Иън внезапно се обърна, сякаш бе усетил, че го наблюдава. Тя се дръпна назад към възглавницата, като се чудеше дали очите й са повече от две цепки, чувстваше ги толкова подути и болезнени. Колко странно. Вече изобщо не й се плачеше. Чувстваше се празна. Куха. Теди го нямаше. Бе възприемала живота си толкова сериозно преди това, а сега й се струваше, че животът изобщо няма значение. Теди бе животът й, целият й живот, а него го нямаше.
Иън се върна до нея, седна на ръба на леглото и я загледа с жадни очи. Докосна страната й.
— Как си?
Тя кимна. Нямаше си вяра да заговори. Той бе много мил, помисли си Алена. Какъвто и живот да бе водил, преди да пристигне тук, сега поемаше ролята си на неин съпруг възможно най-нежно.
Естествено, помисли си тя. Баща й току-що бе починал. И сега знаеше, че тя очаква дете. Тяхното дете.
— Добре съм — отвърна Алена. Но веднага щом изрече думите, очите й отново се насълзиха. Тя яростно запримига, после сведе глава и я зарови в ръцете си. — Добре съм, наистина — рече тя с приглушен глас. Успя да се изправи и вдигна високо глава. — Ще ми мине — поправи се тя тихо. После погледна Иън. — Къде е баща ми?
Иън се поколеба.
— Днес следобед ще го погребем.
— Не можем да го погребем толкова бързо, трябва да повикаме свещеник.
— Трябва да го погребем, Алена. Веднага щом успеем да повикаме свещеник, ще му направим служба. Мога ли да те оставя за няколко минути? — попита той. — Ще накарам Лили или Джен да дойдат при теб.
— Не… не ми трябва никой — рече му тя.
— Алена, но…
— Наистина нищо ми няма. Бих искала да остана за малко сама — рече тя.
Той се вгледа в нея, а сините му очи бяха толкова остри и толкова непроницаеми. После се обърна и я остави.
Алена седна в леглото си. Трябваше да стане, да се движи, да действа.
— Мисис Макензи! — Преди да успее да помръдне, влезе Лили, която се суетеше по привичния си разумен начин. — Сега, мисис, постойте за минутка там, където сте!
Зад Лили се появиха Делби и Джийн, двама от наемните работници със смесена кръв, които помагаха на баща й с горичката. Те носеха ваната, която вече бе напълнена до средата, явно още от кухнята. Мъжете пуфтяха по начин, който по друго време щеше да разсмее Алена.
— Измийте морската вода, измийте малко от болката. Постойте във водата и забравете вчерашния ден и чистотата ще ви донесе хубави спомени за любов и смях. Хайде, трябва да се почувствате по-добре.
Мъжете й кимнаха тъжно със сламени шапки в ръце и излязоха от стаята. Алена се поколеба само минута, но откакто бе видяла тялото на баща си, не бе спирала да плаче. Все още бе цялата в сол и морска вода. Ваната бе пълна само до половината, но от нея излизаше пара и я подканваше.
— Ела. Ще измия косата ти. Остави водата да те излекува. Ти се дете на водата. Дете на баща си. Той не си е отишъл наистина, той е в теб. Както и малкото. Хайде, ела. Вчерашният ден бе за болката. Днес вече трябва да започнеш да се лекуваш.
Никога нямаше да й мине, помисли си Алена. Но засега, от горещата вода щеше да се почувства по-добре. Тя свали нощницата си, стъпи във ваната и се остави в магическите ръце на Лили.
Ваната направи чудеса. Когато излезе от нея, облече се и изсуши косата си, Алена си възвърна самообладанието. Каза си, че няма да плаче повече.