Тя му махна. За негова изненада закрачи към него. Не че се държеше хладно, но никога, нито веднъж през цялото време, докато бе с нея, тя не го потърси.
Той изчака, усещайки как сутрешният въздух охлажда раменете му, докато тя се приближаваше към него. Дойде и седна на върха на купчината борови трупи, като скръсти ръце пред гърдите си, сви рамене и тъжно се усмихна.
— Къщата ми изглеждаше толкова чужда, когато се събудих! Беше толкова пълна… а сега в нея няма никой. Абсолютно никой.
— Чичо ми и леля ми заминаха рано, не искаха да те будят — отвърна Иън.
— Така ли? — възкликна Алена изненадана. Дългите й мигли се спуснаха. После отмести поглед към морето. — Толкова е странно, нали? Миналата седмица по това време това все още бе островът на Теди, а сега него… го няма. Иън, може би трябва да поостана малко… — започна тя, но после замълча и се намръщи, когато той внезапно се приближи до нея с ръце на кръста. — Иън, какво…
— А аз просто чаках да видя докъде, по дяволите, ще стигнеш, за да получиш това, което искаш! — рече той. Бе готов да посегне към нея, да я хване и да я разтърси. Бе крайно разстроен. Опита се да си напомни, че тя съвсем наскоро е изгубила баща си.
Иън бясно изруга и се обърна. Измина няколко крачки и после се затича.
Пясъчната ивица бе точно пред него и морето сякаш се простираше до безкрая. Той бягаше по пясъка, зави и вече не се виждаше, преди да се втурне към вълните и да се гмурне в океана.
Водата бе хладка и свежа като утринния въздух. Стана му добре и той поплува усилено доста дълго, после се обърна по гръб и се загледа в слънцето над себе си с присвити очи. С периферното си зрение забеляза, че тя го е последвала край острова до залива и се вгледа объркана във водата след него.
Той заплува към плитчините и се изправи.
— Трябва да опиташ и ти.
— Иън, аз съм в траур. Не бих могла…
— Мислиш ли, че Теди ще иска да стоиш извън водата?
Тя поруменя.
— Ти не разбираш.
— Не, Алена, ти не разбираш — рече той тихо. — Но няма значение. Не и сега. Върни се в къщата. Аз ще дойда след малко.
Но тя не помръдна. Стоеше на брега, висока, слаба, златистите й очи бяха уловени от слънцето, извивката на корема й бе едва забележима, русата й коса се вееше с всеки лек полъх на вятъра и той отново се запита дали не е дошла, за да го изнуди да й обещае, че ще я остави тук.
Той не бе съвсем сигурен какво правеше, като тръгна — скръбта й бе истинска и той нямаше желание да я нарани. Но си помисли, че е лесно да се отдадеш на скръбта и единственият начин да откриеш отново живота бе да живееш.
Той тръгна решително през водата до пясъка. Тя го погледна, като че е загубил ума си. Когато почти я достигна с все така прикован върху й поглед, тя извика:
— По дяволите, Иън, какво…
Тя отстъпи, а после се обърна така, сякаш се кани да се затича. Той я хвана за китката, притегли я обратно, взе я на ръце и я занесе на дълбокото. Тя яростно се съпротивляваше, втренчена в лицето му и очевидно не намираше отговор в суровите му очертания.
— Иън, какво ти става? Казах ти, че не мога… Ти уж си джентълмен, баща ми току-що почина…
— Но ти си жива, както и аз, и не можеш да прекараш остатъка от живота си, като се опитваш да превърнеш дома му в олтар и да се погребеш вътре.
— Иън, по дяволите…
— Отиваме да поплуваме!
Той я пусна във водата, дълбока до гърдите й. Тя се показа над повърхността, а от очите й изскочиха гневни искри.
— На мен не ми се плува.
— Не ли? — попита той. — Тогава ще правим нещо друго.
Тя го погледна невярваща право в очите, а после гневно извика:
— Ти си грубиянин! Не виждаш ли, не знаеш ли, не усещаш ли…?
Тя млъкна, заотстъпва във водата с вик, а после се обърна и заплува бързо. Въпреки че полите я спъваха, тя се движеше бързо, порейки вълните със скоростта и пъргавината на акула. Той видя част от дългия дяволски крак да пори водата и разбра, че освен тази дневна рокля тя не носи нищо друго и няма да е много затруднена от тежестта й.
И наистина Иън гледаше само да не изостава от нея, да я кара да продължава да се движи, да я държи в морето. Когато се опита да се изправи и да му избяга, той я дръпна обратно. Тя се показа на повърхността, пое си дъх и отново запляска с ръце и крака. Като стигнаха до дълбокото и тя избяга под него в облак водорасли, той почти я изпусна. Отново бе стигнала почти до брега, когато тя се обърна назад ликуваща. Смееше се.