— Да, признай си!
— Грешиш.
Той лежеше на пясъка и се опитваше да не се засмее, изучавайки лицето й.
— Разбирам. Питала си Дженифър дали физическата интимност ще навреди на бебето, когато аз съм бил на стотици мили разстояние. Интересно.
— Е, предположих, че в крайна сметка ще дойдеш да посетиш поне роднините си, ако не жена си. А ти, сър, бе необвързан и с незаето сърце, докато аз… аз бях… — започна тя и гласът й заглъхна.
— Бременна? — чу се той да пита с повече от нотка гняв.
Тя поклати глава.
— Щеше ли да си дойдеш по-рано, ако знаеше? — попита го тя меко.
Той се поколеба само за миг. Щеше ли да си дойде по-скоро?
Колебанието му бе грешка, несъзнателен отговор на въпроса й.
— Мен ли настояваш да вземеш със себе си във Вашингтон или детето? — попита тогава тя.
— Алена…
Тя се надигна, без да му обърне внимание.
Той нямаше да я остави да го направи. Внимателно я възседна, като прикова ръцете й към пясъка и срещна очите й.
— Ще имам и теб, и детето ми. Ти си моя жена и ако не си забелязала колко много те искам, значи си сляпа. Да не си просиш комплименти? Уверения? Колко странно, защото съм абсолютно сигурен, че много добре знаеш собствените си способности и красотата си. В деня на сватбата ни ти обещах, че това ще е истински брак и нищо друго. Теди искаше да си с него. По това време нямах разумно извинение, за да те държа далеч от него, тъй като предполагах, че ще идвам тук доста често. Но се случи така, че получих заповед да остана на север! А пък ти… ти искаше да останеш тук. Толкова много искаше да останеш тук, че бе готова да използваш всичкия си чар и женска убедителност, за да… коя е точната дума? Да ме подкупиш! Точно така, да ме подкупиш да ти позволя да останеш тук с Теди. И ако не се лъжа, тази сутрин дойде при мен със същото намерение — може би съзнателно, може би не — отново да ме… ъъъ… подкупиш да ти позволя да останеш. Няма да го бъде.
Тя го погледна, а в очите й проблясваше някаква весела искрица, сетне гняв, а после отново веселие и гняв.
— Някой идва.
Алена го погледна въпросително. Явно още не бе чула гласовете.
Той започна да се проклина вътрешно. Не беше забравил какво се случи тук с Теди. Дори бе донесъл със себе си един от колтовете си с шест куршума до дървените трупи.
Но бе оставил пистолета там, когато тръгна към водата и остави двамата с Алена незащитени.
— Алена, стой тук, докато не ме чуеш да викам, че всичко е наред — каза й той.
Очите й се разтвориха широко, но преди да успее да отвърне, гласът на Джулиън се чу съвсем ясно да вика към къщата:
— Иън? Алена? Има ли някой тук?
Иън си отдъхна с облекчение.
— Всичко е наред. Това са брат ми и Джером.
— Не е съвсем наред. Боже мой, ние сме вир вода, облечени сме неприлично, ние…
— Този път сме женени и не ни е хванал враг — рече й той сухо. — Освен това ти успя да останеш доста прилично облечена. Ще изглежда само, че сме плували. Но трябва да ги уведомим къде сме.
Той й подаде ръка. Алена срещна погледа му, след миг се усмихна и я пое. Иън я поведе край мангровите дървета към плажа. Джером стоеше пред къщата, сложил ръце на кръста, и отново ги извика по име, докато Джулиън тъкмо се бе запътил към лимонената горичка, за да види дали не са сред дърветата.
— Привет! Ние сме тук! — извика Иън.
Джулиън спря, обърна се и пое назад. Четиримата се срещнаха точно пред къщата. Братът и братовчедът на Иън бяха прехвърлили официалните рединготи през ръцете си и разкопчали ризите си, но и двамата се засмяха весело, като видяха колко са разсъблечени Иън и Алена. Джулиън повдигна вежда, като пристъпи напред, за да се здрависа с Иън, а после леко прегърна мократа Алена.
— Хубава сутрин за плуване…
— Това не е важно — каза му Иън, като се обърна към Джером и попита: — Какво стана?
— Няма ли да влезем? — предложи Джулиън.
— Алена трепери — забеляза Джером.
— Да, да влезем в къщата — рече Иън. — Мисля, че на печката има кафе. Алена, трябва да се преоблечеш в нещо сухо. — Той сложи ръка на кръста й, като я подкрепяше по стълбите на верандата на път за стаята й.
Вдигна ръка, като посочи на Джулиън и Джером задната веранда и сетне ги последва навън. Джером седна на перилата, а Джулиън в един от люлеещите се столове. Иън се подпря на перилата и зачака да чуе какво е станало.
— Не може да представите каква бъркотия настана — Джером изгледа братовчед си. — Линкълн бе избран за президент.
— Линкълн — президент! Иън! Можеш да напуснеш тази отвратителна армия още сега!
— Какво? — попита Иън.
— Можеш да напуснеш…
— Мен ли се опитваш да накажеш или войската? — попита той, като усети как кипва. Знаеше, че това се задава. Някакси бе усещал, че се задава. Нарочно си бе взел отпуската сега, за да е в родния си щат по време на изборите.