— Няма да я убие — увери го Сам, а думите му бяха меки и успокоителни, докато седеше и дялкаше дръвцето си.
— Как, по дяволите, можеш да си толкова сигурен, Сам? Как може да си толкова непоколебимо уверен?
Сам вдигна поглед към него.
— Още ли не си се досетил, Джилби? Той няма да я убие, щото тя е Алена.
— Алена ли?
— Алена Макензи. По дяволите, Джилби, тя е жена му.
Джилби зяпна, а после положи големи усилия, преди да успее да заговори отново.
— Жена му? Пантерата — женен за Мокасина?
— Ами казват, че всичко в любовта и войната било честно — промърмори Сам. — Може би в тази пословица трябва да се прибави и страстта — добави той сухо. Вдигна поглед към луната, а сетне погледна към колибата над себе си.
Войната беше виновна. Тя бе причинила ужасни неща на всички им. Особено на рода Макензи, на всички в него, дори с прословутата им чест, лоялност, преданост и любов. Братя, които се бяха поддържали в трудни, времена, бяха разделени във възгледите си. Брат срещу брат, баща срещу син.
Съпруг срещу съпруга.
Той усети силна вълна от съчувствие към Иън и южняшката му жена. Алена Макензи още не знаеше какво движи Иън напоследък. Нито защо е толкова безсърдечен сега.
Сам си помисли, че в този момент те двамата може да се чудят точно как и кога са тръгнали по този път, изпълнен с толкова горчивина и гняв.
Любимият ли бе станал враг или врагът бе станал любим?
Всичко бе започнало преди доста време…
1
Май 1860
Симарон
— За бога, какво по дяволите…
Най-напред Иън видя странната групичка, събрана на моравата му. Група млади мъже, няколко от тях в униформа, стояха срещу млада жена. Жената държеше сабя, както и един от униформените.
Що за нелепица се разиграваше на моравата на баща му?
Той възседна Пай и препусна към свадата, готов да спаси жертвата.
Само дето жертва нямаше. Той чу смеха й и бързо дръпна юздите, като по този начин пръв видя непознатата си гостенка — и я видя в действие.
— Парирането, казваш?
— Да, скъпа господарке, и въпреки това именно силата на намушкването дава най-голямото предимство на мъжа!
Мъжката публика се засмя на двусмислието.
— Силата, казваш, на намушкването? Парираш, намушкваш, парираш, намушкваш, така ли? — гласът й бе мек, сладко женствен, само с лека острота. Тя бе измамно крехка, елегантна и ангелска на вид. Дори не трепна при намека. Не се сконфузи.
Действително, помисли си Иън, в гласа и маниерите й имаше нещо, което трябваше да предупреди младите ухажори, че тя знае какво прави. Държеше умело кавалерийска сабя в дясната си ръка. Сабята изглеждаше доста нелепо, тъй като момичето имаше вид на най-идеалната и очарователна южняшка красавица. Дневната й рокля бе от бял и син брокат, подходящо семпла за следобед и все пак подчертаваше талията, хълбоците и гърдите й.
Косите й бяха с цвят на меко жълто злато. Очите й подхождаха на великолепието на косата. Също златисти, като котешки и точно сега… проблясваха леко като на хищник.
Знаеше, че може да завладее всеки мъж, който си избере.
Внезапно се стрелна напред. Последва бърз сблъсък на стомана при срещата с опонента. Дуелираше се със светкавична бързина, грация и хитра безскрупулност.
Сабята на опонента й описа кръг във въздуха през поляната и падна в храстите.
Като стигна до дома си точно навреме, за да види странния дуел, Иън Макензи усети, че изпитва силно любопитство към малката кокетка, която току-що бе успяла да направи един наперен младеж на глупак.
Победеният носеше униформа на кавалерийски капитан. Името му бе Джей Пиърпонт. Иън го познаваше бегло от базата в Тампа. Трябва да му се признае, че понесе поражението си с добри маниери и печално чувство за хумор.
— Браво! — извика той.
От тълпата се надигна смях.
— Джей! Победен си от жена! — подкачи го някой.
— Ами естествено, скъпи господине, нали имах толкова добър учител в лицето на Джей — изръкопляска поласкана пъргавата красавица. — Доказахме, че не голямата сила на мъжа е най-доброто му оръжие, а по-скоро начинът, по който мисли.
— Господа! — извика Джей. — Дамата е невероятно добра ученичка.
— Разбира се. Научих всичко от този войник през последните десет минути! — съгласи се тя.
Отново се разнесе смях и болката от поражението на Пиърпонт се уталожи. Пиърпонт й се поклони. Тя направи дълбок реверанс.
Десетината младежи на моравата се скупчиха по-плътно, като се бореха за вниманието й и пърхаха наоколо като ято молци около пламък.
Смехът й бе като камбанен звън във въздуха. Усмивката й, реши Иън, бе абсолютно смъртоносна. Наистина не можеше да се сети да е виждал друга толкова жизнерадостна красавица, толкова грациозна — и арогантно уверена в уловките си — през целия си живот. Тя бе превърнала флиртуването в изящна наука, ослепително изкуство.