Нямаше да я остави. И не искаше Иън да я запомни как му натяква като опърничава жена. Тя се насили да се усмихне. Погали опакото на ръката му с върха на пръстите си, свела поглед.
— После няма да имам търпение да стигна до Вашингтон, само дето…
— Да? — попита той.
— Иън, тогава детето ни може да се роди… на Север.
— Ще се роди на Север.
Тя леко потрепери и той се засмя.
— Ако две котки се чифтосат, любов моя, те ще продължават да са котки. Детето ни ще е от Флорида, каквото и да стане.
— А ти ще бъдеш ли от Флорида, каквото и да стане?
— Да, любов моя, каквото и да стане — и каквото и да си мислят хората — добави той тихо. Последните думи прозвучаха зловещо.
Тя не искаше да се кара, напомни си Алена. И въпреки това щеше да го предизвика, само че…
— Иън!
— Какво?
— Сега, Иън, сега. О, Иън, Джулиън е прав! Той — или тя — е жив и… силен. Пипни, Иън, пипни!
Тя притегли ръката му към себе си. За нейна радост детето в нея доста сговорчиво ритна силно.
Иън стоеше много неподвижно с ръка върху нея. После доста внезапно се дръпна, сякаш движението на детето го изгори.
— Иън…
— Наистина — рече той дрезгаво. — То е живо.
Сълзи на облекчение и щастие запариха в очите й. Тя запримигва бързо и ожесточено, за да ги скрие.
Тогава Иън се наведе над нея. Тя усети топлината му, вдъхна аромата му, прииска й се да я прегърне.
Той я целуна целомъдрено по челото. После се изправи, докосна периферията на шапката си, така че засенчи очите му.
— Грижи се за детето ни и за себе си. Пази се, любов моя — рече той.
И преди тя да успее да отвърне, той се обърна и излезе.
16
— Иън!
През тълпата от хора Иън видя братовчед си Брент. Слава богу, Брент бе достатъчно висок, за да стърчи над повечето мъже и жени, които се мотаеха наоколо и говореха оживено. Иън махна в отговор на поздрава на братовчед си и си запробива път през препълненото фоайе на странноприемница „Тайър“, която бе точно срещу батареята в Чарлстън. Той се запита дали не е постъпил глупаво, като се е уговорил да се види тук с братовчедите си и жена си. Никога не бе виждал града толкова претъпкан. Самият хотел бе много стар и обикновено бе доста тихо място, посещавано от едни и същи семейства поколение след поколение. Днес все едно бе четвърти юли.
Най-накрая стигна до Брент, който го прегърна бързо и се отдръпна, лукаво усмихнат.
— Тук е истинска лудница, нали? Ела, разчистих малко място на бара и вече осигурих стаите ни. Сидни се погрижи за тях още щом чула, че местят тук законодателния съвет от Кълъмбия заради тамошната треска. Естествено можехме да идем в плантацията, но при всичкото това вълнение в града изглеждаше по-добре да останем. Чу ли какво е станало?
Разбира се, Иън бе чул. Законодателните органи на Южна Каролина бяха свикали общо събрание в щатския съд, за да издадат указ за отцепване. Обаче избухналата епидемия на вариола накарала членовете да преместят събранието в Чарлстън. Първата среща била в Учредителната зала на 17 декември. Сега събранието разискваше подробностите вече няколко дена. Иън бе научил всичко това на път за Чарлстън. Вече бе твърде късно да спре Алена да не идва тук, така че не можеше да прави нищо друго, освен да се надява, че корабът й ще пристигне благополучно.
Не че усещаше някаква враждебност в момента. Настроението по улиците беше ликуващо. Хората имаха чувството, че са част от втора Декларация на независимостта — което всъщност си бе точно така. И нямаше никакво значение, че толкова мъже бяха облечени в униформата на армията на Съединените щати. Всички чакаха. Всичко бе въпрос на време.
Декември 1860 бе период, когато мнозина отчаяно търсеха компромис. Конгресът на Съединените щати бе работил трескаво. Законодателството във Вирджиния бе свикало неофициално „Мирно събрание.“
Но Иън знаеше, че сега във Вашингтон не можеше да стане кой знае какво. Президентът Бюканън бе добър човек, но седеше на два стола. Изчакваше, докато Линкълн поеме президентския пост.
— Преди малко чух на пристанището, че очаквали днес събранието да се разпусне — рече Иън. — Изглежда ще има среща в Учредителната зала с щатските и градските управници.
— И ще свирят фанфари! — съгласи се Брент с нотка на сарказъм. Иън знаеше, че Брент е против отцепването, но той бе южняк със силни убеждения. Въпреки това не бе живял в Южна Каролина достатъчно дълго, за да го смята за свой щат. За братовчед му щеше да има значение какво ще направи Флорида през следващия месец, но никой член на семейството на Джеймс Макензи нямаше да носи униформата на армията на Съединените щати. В най-добрия случай, повечето хора от семейството на Иън щяха да останат неутрални.