— Чудесно място сме си уговорили за среща с жена ми — рече нещастно Иън, когато двамата с Брент си запробиваха път към бара от старо дъбово дърво. Явно Брент вече бе станал познат на бармана през последния месец, понеже само вдигна ръка и две чаши уиски тупнаха пред тях.
— Всъщност — рече Брент леко развеселен — тя е много щастлива тук.
— Тя е вече тук? — рече Иън изненадан. — Но нали корабът й щеше да пристигне чак утре следобед?
— Изглежда е случила на попътен вятър — рече Брент, като надигна уискито си. — Наздраве. Алена е слязла от кораба снощи, но не се тревожи. Двамата със Сидни бяхме там, когато корабът пристигна, а жена ти и бездруго не беше сама. Бе придружавана от Лили и от един човек със смесена кръв на име Самсон.
— Един от работниците на Теди — промърмори Иън, зарадван, че Самсон е пътувал с жена му. Несъмнено по молба на Джулиън. Индианската кръв на Самсон бе силна, но майка му бе мулатка-робиня в Сейнт Августин. Теди бе купил и майката, и сина още преди години и ги бе освободил, и оттогава семейството работеше за него на остров Беламар. — И къде е Алена сега?
Брент се ухили и погледна край Иън.
— Точно сега слиза по стълбите със Сидни.
Иън се обърна към елегантното стълбище, което водеше към втория етаж на хотела и стаите за гости. Сидни бе първа, много хубава и твърде благопристойна в дневна рокля от тъмновиолетова тафта, украсена с черни и бели дантели. Тя видя Иън, усмихна се, махна с ръка и се обърна към Алена, която бе точно зад нея.
Алена бе останала в траур, облечена в черно от главата до петите. На фона на суровия абанос на роклята и черното кадифе на наметалото върху нея, косата й — вдигната на кок с няколко изкусно падащи кичура — сякаш гореше като слънчеви лъчи, истинско злато. На лицето й бе изписана следа от нова зрялост, която прибавяше нещо към необикновената й красота. Макар и да бе бледа, тя явно беше добре и се усмихваше в отговор на хора, с които се разминаваше по стълбите, а после се извърна в посока на Иън.
Очите му срещнаха нейните, златни като косата й, блестящи от удоволствие и топлина. Устните й се извиха в бавна, само леко колеблива усмивка и тя застана неподвижно, загледана в него.
Шумотевицата в стаята сякаш утихна и той бързо си проправи път през тълпата, за да стигне до площадката пред стълбите. Усмихна се бързо на Сидни, целуна я по бузата и после протегна ръка към Алена и я притегли в обятията си.
Едва тогава осъзна, че въпреки слабото й лице, тя бе…
Просто огромна.
Той се намръщи и инстинктивно се разтревожи, че такава малка жена носи такова голямо дете. Бързо вдигна погледа си, като прехвърли ръка през рамото й и целуна бузата й почти толкова благочестиво, колкото тази на братовчедка си. Тълпите сякаш се събираха около тях още докато водеше двете жени към мястото на Брент до бара.
— Извинявай! — извика той на Алена. — Ако знаех, че ще е такава лудница, никога нямаше да те накарам да дойдеш тук!
Тя леко се обърна в ръцете му, а лицето й бе грейнало.
— Иън, аз съм добре. Вълнуващо е! Толкова много работи стават! Днес ще обявят отцепването на Южна Каролина, ще има музика, паради в целия град, фойерверки. Иън, направо е изумително да си тук в такъв момент!
Той се подразни от ентусиазма й. Не знаеше защо никой не се тревожи за загубата на някогашния велик експеримент, наречен Съединени щати. И честно казано, съвсем не бе сигурен, че тя трябва да се разхожда наоколо в това състояние.
— Изумително е — съгласи се той тихо, като я съзерцаваше.
Тя бе направила огромен напредък през последните два месеца. Макар и да беше бледа, имаше малко цвят на страните си. Устните й бяха тъмни като вино, виталността й придаваше омагьосваща привлекателност. Тя изглеждаше искрено радостна, че го вижда — освен ако просто не се радваше, че е тук, за да види как щатите започват да се отцепват.
— Ето ги и дамите! — рече Брент, като стигнаха до него. — Сега, след като сте стигнали чак дотук… може би ще трябва да се върнем. Имаме балкон, който гледа към улиците. Ще видим повечето празненства оттам.
— Точно така — заяви Иън твърдо. — Брент, кажи на Алена като лекар, че тази тълпа не е добра за състоянието й.
Брент съвсем леко повдигна вежда. В практиката си бе забелязал, че жените, които се справят най-леко при раждането са тези, които остават активни до последния момент. Но тръгна по свирката на Иън.
— Съжалявам, дами, но Иън е прав. Ще се качим ли?
На път към стълбите Иън с изненада чу някой да го вика по име. Обърна се и видя Андрю Туийд, братът на дядо му. Андрю наближаваше седемдесетте, изправен и слаб като върлина, с гъста бяла коса. Иън с радост стисна ръката му и сърдечно го поздрави.