Риса реши, че може да иде при Иън и да го докосне.
Да го спаси.
Имаше добро оправдание, за да го стори.
— Полковник, бихте ли ме извинили? — обърна се тя към приятеля на баща си, като гледаше как веждите му се повдигнаха високо върху челото му. — Мисля, че един приятел има нужда от помощ — продължи тя и отпрати ослепителна усмивка към стареца.
— Разбира се, мила, разбира се!
Риса пъхна чашата си с пунш в ръката му и бързо се извърна към Иън. Музикантите тъкмо бяха засвирили един валс, който я улесни.
— Господа! — рече тя, като се намеси между мъжете с жив ентусиазъм. — Ще бъдете ли така добри да ми обърнете внимание? Иън, знам, че мога да съм само лош заместник на жена ти, но може би ще ми позволиш този валс?
Очите му срещнаха нейните развеселени — и както винаги в тях имаше частица болка и неудобство. Но отвърна бързо и галантно.
— Мис Магий — промълви Иън, — убеден съм, че никога не може да си лош заместник за когото и да било. Всъщност сигурно съзнаваш, че красотата ти надминава себе си с всеки изминал ден.
Очите му докоснаха нейните. В тях сякаш винаги имаше малко син огън. Въпреки волята си, усети как сърцето й лудешки затуптява. Отново й се прищя да се бе опълчила срещу приличието и порядките и да го бе прелъстила, когато имаше тази възможност.
— Благодаря ти, че ме спаси. Справи се блестящо.
Тя обичаше топлината му. Да танцуват. Какво прекрасно хрумване. Тя можеше да се доближи до него, да го почувства, да усети силата, дъха, уханието му…
Сърцето й трепна още по-осезаемо.
— Ммм… защо казваш това? — попита тя и си напомни, че външно изглеждаше, сякаш тя просто бе поканила свой стар приятел да потанцуват — женен приятел.
— Всеки момент ще чуем, че Флорида се е отцепила.
— Може би ще гласуват против…
— Няма абсолютно никакъв шанс.
— Какво ще направиш? — попита Риса.
— Все още не знам — рече той, а после очите му отново докоснаха нейните. — Всъщност знам. Няма да си подам оставката. Мисля, че отделянето е лудост, а робството — несправедливо. Ако страната се раздели мирно и тихо, може би накрая ще си подам оставката и ще се върна у дома, за да стана истински плантатор. Това е крайният ми замисъл. Но ако избухне война, предполагам, че ще стана пълен изгнаник.
— Не и тук, Иън! — увери го тя с разпален шепот. — Никога няма да си изгнаник тук.
Той разтегли уста в бавна, изкривена усмивка и я погледна в очите, докато двамата се носеха по пода.
— Тук не. Но именно това е тъжното, Риса. Аз обичам дома си. Страстно. И именно там ще съм изгнаник. Да не говорим, че… — започна той, а после рязко се спря.
Риса не знаеше какво я караше да действа толкова прибързано.
— Да не говорим, че ще си изгнаник в собственото си легло, нали? — довърши тя.
Той я хвана по-здраво през кръста. Очите му бяха много студени, много твърди и тя не знаеше дали погледът е предназначен за нея… или за отсъстващата му съпруга.
— Жена ми ще трябва да приеме избора ми. Аз съм решил — заяви той.
После направиха още един кръг из стаята под съпровода на сладките трели на три цигулки. Като се обърнаха, Риса видя, че предната врата се отвори. Роуз Грийнхау поздрави една зашеметяваща дребна блондинка, загърната в черна кадифена пелерина.
Риса не знаеше как, но разбра.
Южнячката на Иън бе дошла да огледа сама северното общество.
Висока, тъмнокоса жена отвори вратата, когато Алена позвъни. Алена бе готова да избяга, но се смъмри и нервно реши, че щом е стигнала дотук, трябва да влезе.
Тафтените поли на жената прошумоляха и сладко ухание на парфюм изпълни въздуха край нея. Алена реши, че тя е около четирийсетте, изключително красива с особена виталност, трептяща по лицето и в очите й. Очите й бяха много тъмни, както и косата й. Тя имаше прекрасна усмивка и изглеждаше впечатляваща във всяко отношение.
Жената плъзна поглед по Алена и явно реши, че тя трябва да е сред поканените.
— Добър вечер. Заповядайте — рече тя със сърдечна усмивка. — И кажете ми, моля ви, с кого имам честта да се запозная?
— Аз съм Алена Макензи — бързо изрече тя. — Мисис… Грийнхау?
— О, да, наистина! Аз съм Роуз Грийнхау — рече очарована жената. — А вие, естествено, сте жената на Иън! Колко съм глупава, трябваше да се сетя, но просто… ами, скъпа моя, в тази пелерина състоянието ви изобщо не си личи, а аз разбрах, че съвсем скоро очаквате да родите?
— До края на януари, струва ми се — каза й Алена.
— Ами, май все гледаме да прикрием истинските неща в живота, а? И затова много жени се държат като щрауси и се крият, когато би трябвало да се разхождат с гордост. Децата са дар божи.