Чувстваше се…
Наводнена.
За част от секундата тя не знаеше какво се е случило. Но Дженифър я бе предупредила за всички етапи на раждането и тя разбра какво е станало, когато полите й подгизнаха, още докато се опитваше да проумее как може съдбата да се обърне така: водата й бе изтекла. Бебето идваше.
Тя не бе усетила и най-малката болка…
Освен сега. Внезапна, ужасна болка. Като нож, който се заби в гърба й.
Завладя я паника. Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Колкото и да е странно, видя именно блестящите зелени очи на Риса Магий да срещат нейните с разбиране. Задържаха погледа й сякаш един безкраен миг, но в действителност бе само няколко секунди.
Тя се обърна плавно и събори голямата светла бира от ръката на някакъв политик, стоящ наблизо.
— Толкова съжалявам. О, боже, залях всичко!
— Алена, скъпа, не се притеснявай, няма нищо — увери я Роза спокойно.
И макар Алена да бе благодарна, тя бе и унижена, когато Риса се наведе и тихо предложи:
— Иън, мисля че може би сега трябва да заведеш жена си в къщи. Бързо.
18
Флорида официално се отцепи от Съюза на 10 януари 1861, и беше третият щат, направил това след отделянето на Мисисипи на 9 януари.
Алена обаче бе в блажено неведение за тези събития, понеже Шон Майкъл Макензи най-накрая се появи точно по обяд на десети януари. Въпреки факта, че водата на Алена бе изтекла и болките й бяха жестоки, синът й реши да не бърза да излезе на бял свят.
След като веднага схвана какво е положението, Иън я уви в пелерината й, взе я на ръце и я отнесе навън във файтона. До този момент тя трепереше яростно и вече осъзнаваше значението на думите родилни мъки. Той бе притеснен, ядосан и я наричаше малка глупачка, но това бе нищо в сравнение с някои от имената, с които го наричаше тя, докато нощта се превръщаше в утро. Докторът, който Иън бе повикал, бе мил човек, но вярваше, че сам господ е наложил на жените да страдат — и кой бе той, смъртният, та да се намесва?
Бе почти хубаво, че Иън бе там, за да спори с него, докато часовете се нижеха. Въпреки факта, че докторът му предложи да се занимава с работата си, да пийне нещо в библиотеката си или да иде да поязди в нощта, Иън остана при нея, когато Лили — която не спираше да повтаря дразнещото: „Аз ти казах, че ще стане така“ — я освободи от мокрите й дрехи, преоблече я в чиста нощница и я сложи в леглото. Като сменяше хладните кърпи на челото й, Иън попита сприхаво:
— Какво, по дяволите, те накара да направиш такава глупост?
— Трябваше да изляза — отвърна му тя. — Бях отегчена, бях…
— По-загрижена за политиката, отколкото за детето си, мадам — довърши той вместо нея.
— Не, не, аз… Иън, наистина. Той или тя просто е подранил.
— Нямаше защо да излизаш.
В този момент бяха сами в стаята. Тя затвори очи и прошепна:
— Исках да видя каква е причината да те няма.
— Нима? Е, успя да ме прибереш вкъщи, нали, любов моя? — попита той тихо.
Очите й се отвориха рязко, за да се вгледат в неговите, но те бяха неразгадаеми и когато тя отново щеше да заговори, усети толкова силен спазъм, че почти изпищя. Но нямаше да му позволи да види, че страда и стисна зъби, като се бореше с притока на сълзи, които изгаряха клепките й.
— Трябва да… излезеш! — прошепна тя задъхано.
— Няма. Аз съм отговорен за сегашната ситуация — каза той замислено. — От самото начало, затова ще стоя до края.
Значи нямаше да я остави. Дори когато тя много злобно му каза какво да прави със себе си. И докато времето си минаваше, тя се зарадва, че е останал, като на моменти едва не счупи пръстите му, стискайки ръката му. През часовете слушаше дълбокия му гърлен глас, когато я успокояваше по време на най-лошите й болки и усещаше лекия натиск на пръстите му, докато разтриваше слепоочията или шията й, за да й помогне да намали напрежението.
Дори когато бебето се роди, той отказа да излезе и бе първият, който взе сина си от доктора и го огледа, още преди Лили да го поеме, за да го измие и повие. Беше прекрасно, изтощена до смърт, да чуе гласа на Иън:
— Момче, Алена, момче, съвършен във всяко отношение. Казвах ти, че ще е момче, нали? — добави той, не без известна доза арогантност. Но в този момент това нямаше значение. Тя се усмихна. Никога не се бе чувствала толкова уморена, изтощена и толкова опияняващо щастлива през целия си живот. Тя протегна ръце към сина си, който плачеше и негодуваше срещу новия свят. Тя бързо го огледа и видя, че Иън е прав. Той бе съвършен във всяко отношение — голям и добре оформен, десет пръста на ръцете, десет на краката и изумително количество тъмна коса за новородено. Очите му бяха сини, като тези на баща му, но тя се запита дали ще останат такива. Тогава с изумление усети как у нея се надигат чувства към детето и баща му. Знаеше, че обича Иън въпреки трудностите помежду им, но до този момент не бе осъзнала колко дълбока е тази любов.