Абри сигурно бе почувствала същото, защото ме стисна по-здраво и промърмори:
— Знаеш ли, не е твърде късно. Можеш да напишеш двуактна пиеса за осем дни и да впечатлиш учителя Ксавие, и…
— Абри. — Закачливо й направих знак да замълчи.
— Така ли се държат две възпитанички на Магналия седмица преди съдбовното си слънцестоене? — Гласът ни стресна. Двете с Абри спряхме в коридора, изненадани да открием мистрес Терез, ариал по изобразително изкуство, която стоеше, скръстила ръце в знак на неприкрито неодобрение. Погледна ни отвисоко над тънкия си заострен нос, с вдигнати вежди, отвратена от подгизналите ни коси и дрехи. — Държите се, все едно сте деца, а не жени, напът да се сдобият с наметалата си на посветени.
— Много извинявайте, мистрес Терез — промърморих и й направих дълбок почтителен реверанс. Абри последва примера ми, въпреки че реверансът й беше твърде небрежен.
— Приведете се в приличен вид незабавно, преди да ви види Мадам.
Двете с Абри се препъвахме в бързината си да се махнем от нея. Припряно забързахме надолу по коридора и влязохме във фоайето до началото на стълбите.
— Ето на това му се казва демон от плът и кръв — прошепна Абри прекалено високо, докато летеше нагоре по стълбите.
— Абри! — сгълчах я, подхлъзвайки се на крайчеца на роклята си точно когато чух зад гърба си Картие.
— Бриена?
Успях да се уловя за балюстрадата, за да не падна. Възстановила равновесието си, рязко се обърнах на стълбата и погледнах надолу към него. Той стоеше във фоайето; ослепително бялата му туника беше пристегната с колан на кръста, сивите му бричове бяха почти в същия нюанс като роклята ми. Пристягаше наметалото си на адепт над гърлото си, готвейки се да потегли в дъжда.
— Учителю?
— Предполагам, че ще искаш още един частен урок в понеделник след сутрешната ни лекция със Сири? — Взираше се в мен в очакване на обичайния отговор.
Почувствах как ръката ми се плъзна по парапета. Косата ми беше пусната, както никога, спускаше се около мен на буйни, оплетени кичури, роклята ми беше подгизнала, от подгъва капеше вода върху мрамора, което наподобяваше тиха песен. Знаех, че сигурно му изглеждам напълно отчаяна, че изобщо не приличам на валенианска жена напът да бъде посветена, в каквато исках да се превърна, че изобщо не приличах на начетената жена, която той се опитваше да създаде. И въпреки това вдигнах брадичка и отвърнах:
— Да, благодаря, учителю Картие.
— Навярно следващия път няма да има писмо, което да те разсейва? — попита той и очите ми се разшириха, докато продължавах да го гледам втренчено, в опит да проникна отвъд спокойното изражение на лицето му.
Можеше да ме накаже, защото предавах писма между Франсоа и Сибил. Можеше да наложи дисциплина, защото бях нарушила правило. И затова чаках, чаках да видя какво ще поиска от мен.
Но лявото ъгълче на устните му помръдна, твърде леко, за да бъде истинска усмивка — макар да ми харесваше да си представям, че беше точно такава, — докато ме удостояваше с рязък прощален поклон. Проследих го как минава през вратите и се стопява в бурята, и се питах дали проявява снизхождение или се шегува; едновременно ми се искаше да беше останал и изпитвах облекчение, че си беше тръгнал.
Продължих да се изкачвам по стълбите, оставяйки водна диря, и се питах… питах се как Картие винаги ме караше да искам две противоположни неща едновременно.
Две
Портрет в мевански стил
Ателието по изобразително изкуство беше помещение, което избягвах след първата си неуспешна година в Магналия. Но през онзи дъждовен следобед, когато предпазливо влязох вътре, с намотана на кок мокра коса, в паметта ми възкръснаха всички хубави спомени, които имах от тази стая. Спомних си сутрините, които прекарвах, седнала до Ориана, докато екипирахме под подробните указания на мистрес Солийн. Спомних си първия път, когато се опитах да рисувам с бои, първия път, когато се опитах да украся с цветни илюстрации една страница, първия път, когато опитах да направя офорт. А после дойдоха мрачните мигове, които все още бяха болезнени, например, когато осъзнах, че моето изкуство „стои“ безжизнено върху листа, докато това на Ориана дишаше и оживяваше. Или деня, когато мистрес Солийн ме бе дръпнала настрана и бе казала тактично: Навярно е по-добре да пробваш музиката, Бриена.