— Би трябвало да окачиш портретите на Бриена и Сибил един до друг — предложи Абри на Ориана. — Могат да предадат на бъдещите възпитанички добър урок по история.
— Да — съгласи се Сири. — Урок за това кого не бива да оскърбяваш никога.
— Ако оскърбиш валенианец, губиш репутацията си — изчурулика Сибил, като изчопляше мръсотия изпод ноктите си. — Но оскърбиш ли меванец… тогава изгубваш главата си.
Три
Пари или джунджурии
На Ориана й отне още час да завърши скицирането ми. Не посмя да поиска от мен да се забавя още, когато започна да я оцветява; усещаше, че нямам търпение да смъкна реквизитните дрехи и да се заема отново с ученето. Подадох наметалото, бронята, венеца от цветя и меча обратно на Абри, и оставих смеха и разговора на сестрите си зад гърба си в ателието, като потърсих тихите сенки на стаята, която делях с Мерей.
Според традицията, възпитаничката по музика бе удостоявана с привилегията да има собствена спалня, за да съхранява инструментите. Другите четири момичета бяха настанени по две в стая. Но тъй като Вдовицата неочакваното ме бе приела като своя шеста ученичка, спалнята на Мерей се бе превърнала в споделено пространство.
Когато отворих вратата, миризмите на пергамент и книги ме посрещнаха като верни приятели. Мерей и аз бяхме разхвърляни, но аз приписвах това на нашите наклонности. Тя бе разпръснала тестета нотни листове навсякъде. Веднъж намерих сноп нотни листове в завивките й и тя твърдеше, че била заспала с тях в ръка. Каза ми, че чувала музиката в ума си, когато безмълвно четеше нотите; толкова дълбоко бе влечението й.
Колкото до мен, аз разпилявах навсякъде книги, дневници и „хвърчащи листове“. В стената до леглото ми бяха издълбани лавици, претъпкани с томове, които бях донесла от библиотеката. Книгите на Картие също заемаха няколко рафта и докато гледах гръбчетата от меки и твърди подвързии, се питах какво ли щеше да бъде усещането да му ги върна всичките. И осъзнах, че не притежавам дори една-едничка книга.
Наведох се да вдигна от пода захвърлената си рокля, все още подгизнала, и намерих писмото на Франсоа. Беше покрито с размазано мастило и не можеше да се разчете.
— Изпуснах ли го? — обади се Мерей от вратата.
Обърнах се да я погледна, както стоеше, пъхнала под мишница цигулката си, с лъка, подаващ се от дългите й пръсти; бурята изливаше лавандулова светлина по кафявия тен на лицето й, по покритата й с петна от смола рокля.
— В името на Сен Льо Гран, какво са направили с лицето ти? — Тя пристъпи напред, с разширени от любопитство очи.
Пръстите ми проследиха профила ми, опипвайки напуканата пътечка от синя боя. Съвсем бях забравила за това.
— Ако беше там, това никога нямаше да се случи — подкачих я.
Тя остави инструмента си настрана, а после улови с пръсти брадичката ми, възхищавайки се на творението на Ориана:
— Е, нека позная. Преоблекли са те като меванска кралица, току-що завърнала се от бойното поле.
— Толкова мевански вид ли имам?
Мерей ме отведе до тоалетката, където пред прозореца бе поставена кана с вода. Пъхнах писмото на Франсоа обратно в джоба си, докато тя наля вода в порцеланова купа и взе кърпа.
— Не, имаш много валениански вид и държание. Дядо ти не твърдеше ли, че си истинско копие на майка си?
— Да, но е възможно да лъже.
Тъмните очи на Мерей мълчаливо ме упрекнаха за липсата ми на вяра. А после започна да бърше боята с кърпата.
— Как вървят уроците ти, Бри?
Това беше въпросът, който продължавахме да си задаваме една на друга, отново и отново, с наближаването на слънцестоенето. Изпъшках и затворих очи, когато тя започна да жули енергично:
— Не знам.
— Как може да не знаеш? — Тя спря за миг с миенето, когато склоних отново да отворя очи. Взираше се в мен с изражение, което беше нещо средно между тревога и объркване. — Има само още два официални учебни дни.
— Известно ми е. Но искаш ли да знаеш какво направи днес учителят Картие? Попита: „Какво е „влечение“, все едно съм на десет, а не на седемнайсет. — Въздъхнах и взех от нея мократа кърпа, потапяйки я обратно във водата.
Бях разказала на Мерей подозренията си. Бях й казала как смятах, че Вдовицата ме беше приела поради някаква загадъчна причина, не защото имах потенциал. Мерей беше свидетел, че през втората година едва се справях с музиката. Беше седяла до мен и се бе опитвала да помага в обучението ми, когато мистрес Евелина изглеждаше съкрушена от лошото ми свирене. Никога дотогава цигулка не бе звучала така, сякаш искаше да умре.