Без болка няма посвещаваме, ми беше казал веднъж Картие, когато се бях оплакала от главоболие по време на уроците.
И затова тази вечер приех агонията, която бе обвързана със славата.
Нищо чудно, че вече бях останала без дъх, когато роклята ми за слънцестоенето се появи от пакета, съставена от три сложни части.
Първата беше долната фуста, покрита с пластове дантела. Следваше горната пола, която беше ниско изрязана и изтъкана от сребърен плат. Накрая — същинската рокля, от стоманеносиня коприна, която се разтваряше и човек можеше да зърне свенливо подаващи се късчета от горната фуста.
Полата на Мерей беше в розов нюанс на златното, покрита с бледоморава рокля. Осъзнах, че бе облечена в пурпурното на музикалното влечение, а аз носех наситено синьото, символизиращо науките. Очевидно това беше уредено, така че покровителите да ни различават по цвета на роклите.
Вгледах се в Мерей; кафявата й кожа блестеше в топлината на ранната вечер, камериерките приглаждаха последните гънки на полите ни. Момичето, с което делях една стая, най-близката ми приятелка, беше зашеметяваща. Влечението, на което се бе посветила, приличаше на светлина, излъчваща се от нея.
Тя срещна погледа ми и долових същите емоции в очите й; тя ме гледаше, сякаш току-що бях поела първия си дъх. А когато се усмихна, се отпуснах и се отдадох на здрача на лятото, защото щях да бъда посветена заедно с нея; за това постижение бяха нужни седем години.
Докато сплитаха косата на Мерей на сложни плитки с тънка златиста панделка, бях изненадана, когато една от камериерките ми донесе тържествен венец от диви цветя. Беше причудливо съчетание от червени и жълти цветове, няколко свенливи розови цветчета около ярък кръг от синя метличина.
— Вашият наставник поръча да го направят за вас — каза камериерката и положи цветята като корона в косата ми. — И поиска косата ви да остане пусната.
Косата ми да остане пусната.
Беше нетрадиционно и малко озадачаващо желание. Погледнах към синьо-сребристата си рокля, към дългите кафяви вълни на косата си и се запитах защо би отправил такова искане.
Преместих се до прозореца и зачаках Мерей, като се заставих да не мисля за Картие, а отново да изредя мислено избраното родословие. Шепнех името на деветия син, когато камериерките си тръгнаха от стаята ни и чух приятелката ми да въздъхва.
— Чувствам се на десет години — каза тя и аз се обърнах да я погледна. — Или на единайсет, или дори на дванайсет. Това наистина ли е седемнайсетото ни слънцестоене, Бри?
Беше странно да мисля за това; колко бавно се движеше времето, докато стигнехме определен етап. А после дните се стичаха като вода, понасяйки ни стремително към тази вечер. Все още не се чувствах изцяло подготвена…
— Кога отлетя времето? — попита тя и хвърли поглед към леглото, където бе оставена лютнята й. Гласът й беше тъжен, защото във вторник и двете щяхме да напуснем това място. Тя можеше да бъде изтеглена на запад, аз — на изток, и можеше да не се видим повече.
Тази мисъл тежеше на сърцето ми и възел стягаше гърлото ми. Не можех да мисля за такива възможности, за сбогуванията, които се задаваха на нашия хоризонт. Затова застанах пред нея и взех ръцете й в своите. Искаше ми се да кажа нещо, но сторех ли го, можеше да рухна.
И тя разбираше. Леко стисна пръстите ми; трапчинките се появиха на бузите й, когато ми се усмихна.
— Мисля, че вероятно закъсняваме — прошепна тя, защото къщата около нас беше тиха.
Затаихме дъх и се ослушахме. През прозорците се просмукваха звуците на празненството, което започваше на задната морава, под звездите. Откъслечен смях, жужене на разговори, звън на чаши.
— Най-добре да вървим — казах и се прокашлях, за да прогоня болката от гърлото си.
Двете с Мерей излязохме от нашата стая, само за да открием, че не сме последните възпитанички, пристигнали за слънцестоенето. На върха на стълбите стоеше Абри, с рокля като облак от лунна светлина, с червена коса, събрана високо на главата й, с извити гребени и украсени със скъпоценни камъни шноли. Стискаше перилата толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Погледна ни с облекчение.
— Слава на светците — изрече задъхано, с ръка, вкопчена в корсета. — Мислех, че съм последна. Тази рокля е ужасна. Не мога да дишам.