Поклонниците на драмата бяха винаги дружелюбни; компанията им бе оживена и забавна. Ако ме видеха да се мотая наоколо, несъмнено щяха да ме повикат да отида при тях, а знаех, че не разполагах с толкова време.
Измъкнах се навън към тясната ивица трева между палатките, признателна за нощния ветрец, който повдигаше горещата завеса на косата ми. Стоях и вдишвах, притиснала ръце към корсажа на роклята си, и гледах как платненият вход на палатката потрепва подканващо, като пяна по течението на река.
Тази палатка беше моя и на Сири; там трябваше бъда още преди час.
Като се наведох съвсем малко, пренебрегвайки корсета си, успях да надникна вътре, да видя постланите на земята килимчета и краката на един от покровителите… лъснат до блясък ботуш… и можех да чуя приглушеното жужене на разговор. Сири говореше, казваше нещо за времето…
— Закъсняваш.
Гласът на Картие ме стресна. Изправих се и се извъртях рязко. Стоеше зад мен на тревата със скръстени ръце.
— Нощта едва е започнала — отвърнах, но по бузите ми избиваше издайническа руменина. — И би трябвало да знаете, че не е възпитано да ме стряскате.
Поднових тайното си наблюдение, колебаех се дали да разтворя платнището и да вляза. Беше още по-лошо сега, когато той беше тук и ставаше свидетел на моя пристъп на малодушие.
— Къде беше? — Картие пристъпи по-близо до мен; почувствах как кракът му докосва полите ми. — Започвах да мисля, че си повикала карета и си избягала.
Усмихнах му се накриво, макар че в този момент мисълта да избягам бе ужасно изкушаваща.
— Честно казано, учителю…
Канех се да кажа още нещо, но думите заглъхнаха, когато погледът ми попадна върху дрехите му. Никога не го бях виждала облечен толкова елегантно. Носеше високи до коленете ботуши, кадифени бричове, черен жакет, окичен с изящни катарами и поръбен със сребърна нишка. Ръкавите му бяха дълги, свободно падащи и бели, косата му — пригладена назад в обичайната опашка, лицето му — прясно избръснато и златисто в светлината на фенерите. Наметалото му на адепт предано пазеше гърба му, като уловено късче синьо небе.
— Защо ме гледаш така? — попита той.
— Как?
— Сякаш никога не си ме виждала прилично облечен.
Изсумтях, все едно се държеше нелепо. За щастие точно в този момент покрай нас мина един сервитьор, който носеше поднос с ликьор. Пресегнах се за един — разсейването беше добре дошло, — хванах стъклената чаша с треперещи пръсти и отпих голяма глътка, после още една.
Може би се дължеше на ликьора или на роклята, или на факта, че той стоеше прекалено близо до мен. Срещнах погледа му, докато стъкленият ръб се докосваше до устните ми, и промърморих:
— Не сте длъжен да ми държите ръката цяла вечер.
Очите му потъмняха при думите ми:
— Не възнамерявам да ти държа ръката, Бриена — каза рязко. — И знаеш какво мисля за подслушването.
— Да, знам много добре — отвърнах с бърза усмивка. — Какво ще бъде тази вечер? Примката на палача или два дни на позорния стълб?
— Милостиво ще ти простя — каза Картие и взе чашата с ликьор от пръстите ми. — И нека да приключим с ликьора засега, докато се нахраниш.
— Чудесно, ще си взема друга — заявих и ръцете ми се спуснаха надолу по роклята, за да ги избърша от потта. Вечерта беше топла. Чувствах как всяка част от бельото прилепва по кожата ми. — Защо трябваше да изберете такава плътна рокля?
Той изпи остатъка от ликьора ми, преди да отвърне:
— Избрах единствено цвета. И цветята ти… и косата ти да остане пусната.
Реших да не отговарям и мълчанието ми го предизвика да ме погледне. Почувствах как погледът му се плъзна от главата ми, цветята ми, после премина по челюстта ми, надолу по шията ми до схванатия ми кръст. Представих си, че ме мислеше за красива, а после се упрекнах, задето хранех такава абсурдна фантазия.
— И така — каза Картие; очите му отново се вгледаха в моите. — Цяла нощ ли смяташ да стоиш навън с мен, или да си намериш покровител?
Изгледах го кръвнишки, преди да събера смелост да вляза в палатката, зарязвайки го в нощта.
Почувствах как четири чифта очи се спират върху мен заради внезапното ми влизане. Там седеше Сири, облечена в тъмносиня рокля, с навита на букли коса, с венец от червени цветя на главата, с бузи, романтично поруменели от приповдигнатото й настроение. До нея седеше жена, тъмнокожа и красиво застаряваща, облечена във великолепен ансамбъл от жълта коприна. А срещу тях в столове седяха двама мъже, с искрящ в ръцете им ликьор. Единият беше по-висок, с прошарена в сиво-кестенява коса, със заострен нос и остра брадичка, сякаш беше издялан от блед мрамор. Другият беше по-млад, с тъмна брада, червендалесто лице, и наперена стойка.