Сири се изправи да ме поздрави:
— Бриена, позволи ми да те запозная с гостите ни. Това е мистрес Моник Лавоа. — Жената в жълто се усмихна. — А това е мастър Брайс Матийо. — Надменният брадат мъж се изправи и вдигна чашата си с ликьор, привеждайки се в поклон. — И мастър Николас Бабино. — Мъжът с кестенява коса и стоически вид също се изправи и се поклони рязко. И тримата покровители носеха пристегнати на яките сини наметала, и тримата бяха адепти на науките.
— За мен е удоволствие — казах и им направих най-дълбокия си реверанс. Макар че Сири ги представи спокойно, имах чувството, че костите ми се бяха измъкнали от ставите си, че бях измамница в тази копринена рокля.
— Навярно може аз да ви отмъкна първа — каза ми Моник Лавоа.
— Разбира се — отвърна Сири, но видях сдържаността в очите й, когато се отдръпна, за да можех да заема мястото й на дивана. Това беше покровителката, която тя искаше. И затова реших да действам предпазливо.
Седнах до Моник, докато Сири заставаше между двамата наставници и ги въвлече в разговор, който накара и двамата да се закискат.
— И така, Бриена — поде Моник и аз оставих целия шум на заден план. — Разкажи ми за себе си.
Бях подготвила няколко отправни точки за опознавателен разговор. Едната беше двойното ми гражданство, другата — обучението под наставничеството на учителя Картие, третата — великолепието на Магналия. Реших да подхвана първата нишка.
— Аз усвоявам науките, госпожо. Баща ми е меванец, майка ми — валенианка. Бях отгледана в сиропиталището на Колбърт, докато ме доведоха тук през десетото ми лято… — И така се лееха думите, кратки и резки, сякаш не можех да си поема достатъчно въздух. Но тя беше мила, с очи, показващи интерес към всичко, което казвах, насърчаващи ме да й разкажа още за уроците си, за Магналия, за любимия си клон от науките.
Най-сетне, след привидно безкрайното несвързано бръщолевене за себе си, тя заговори свободно.
— Аз съм лекар на остров Баскун — каза Моник и прие нова чаша ликьор от един сервитьор. — Израснах на острова, но получих посвещение, когато бях на осемнайсет, и станах помощничка на един лекар. Вече от десет години имам собствена лечебница и аптека, и се опитвам да си намеря нов помощник.
Значи тя принадлежеше към медицинския клон на науките и търсеше адепт, който да й помага. Предлагаше партньорство. И едва бях позволила предложението й да ме изкуши, когато почувствах как разтревоженият поглед на Сири се зарея към нас.
— Навярно би трябвало първо да ви попитам как реагирате на кръв — каза Моник и с усмивка отпи от ликьора си. — Понеже я виждам доста често.
— За щастие, кръвта не ме стряска — отвърнах и тук се появи шансът ми да вмъкна историята си, както ми беше казал Картие.
Разказах й за нараненото чело на Абри — нараняване, което бе получила, след като се спъна на учебната сцена по време на репетицията си. Вместо да повика лекаря, Картие беше позволил на Сири и мен да зашием раната на приятелката си, като ни даваше указания, докато наблюдаваше над раменете ни, а Абри бе останала — за наше удивление — спокойна.
— А, Сири ми разказа същата история — каза Моник и почувствах как лицето ми се стопли. Не се бях сетила да сверя версията си с тази на Сири. — Колко прекрасно, че двете сте могли да работите заедно, за да излекувате приятелката си.
Сири се опитваше да не ме гледа втренчено, но беше чула повторената от мен история и отговора на Моник. Въздухът пукаше от напрежение и се сетих само за един начин да променя атмосферата.
— Да, наистина, мистрес Моник. Но Сири е далеч по-опитна от мен с иглите. Накрая сравнихме шевовете си и моите не бяха толкова чисти и равни като нейните.
Моник се усмихна тъжно, знаейки какво правя; оттеглях се от състезанието. Би трябвало да избере Сири, а не мен.
Върху полите ми падна сянка, когато осъзнах, че младият брадат покровител беше застанал до мен. Беше облечен в черно и сребристо, със строга кройка; ухаеше на кардамон и мента, когато ми протегна бледа ръка с добре оформени нокти.
— Може ли сега аз да ви отмъкна?
— Да, мастър Брайс — отвърнах и благодарих на Моник за отделеното време, докато отпусках пръсти в неговите, като го оставих да ми помогне да стана от дивана.
Не помнех кога за последен път бях докоснала човек от противоположния пол.
Не, чакай, всъщност помнех. Есента, когато дядо ме предаде в Магналия, преди седем години. Беше ме прегърнал и беше ме целунал по бузата. Но от онзи миг насам, единствената проява на привързаност, която бях изпитвала, бе идвала от моите сестри-възпитанички, когато преплитахме пръсти, прегръщахме се или танцувахме.