Имаше толкова много въпроси и никакви задоволителни отговори.
— Бриена?
Томас, икономът, проговори в тъмнината на библиотеката. Стресна ме и се изправих с изтръпнали крака, когато го видях на прага.
— Мадам би искала да те види в кабинета си.
Кимнах и оставих Книгата на часовете на учебната маса. Докато вървях след него, се опитвах да събера смелост. Съсредоточих се върху образа на Лиадан Кавана, представих си я как ми дава мъничко от своята храброст. И въпреки това пак потреперих, когато влязох в кабинета, защото бях прекарала седем години в опити да постигна именно този момент, а знаех, че съм се провалила.
Вдовицата седеше пред писалището си, стоплена от светлината на потрепващи свещи. Усмихна се, когато ме видя.
— Заповядай, седни, Бриена. — Протегна ръка към един стол пред себе си.
Отидох до него и седнах със схванати колене. Ръцете ми бяха ледени и аз ги скръстих на скута си, и зачаках.
— Как ти се стори слънцестоенето снощи? — попита тя.
Отне ми един миг да избера подходящия отговор. Дали да се държа, сякаш всичко беше наред? Или да покажа ясно, че знаех, че никой от покровителите не беше предявил претенции за мен?
— Мадам, трябва да се извиня — избълвах. Това със сигурност не беше отговорът, който бях подготвила, но щом се откъсна от устните ми, припряно продължих: — Зная, че не успях да заслужа посвещаването си снощи. Знам, че провалих вас и учителя Картие, и…
— Скъпо мое момиче, моля те, не се извинявай — прекъсна ме кротко тя. — Не затова те повиках.
Поех си дълбоко дъх; зъбите ме боляха, очите ми се спряха върху нейните. И тогава открих миниатюрно семенце кураж и признах страха си:
— Знам, че нямам предложения, мадам.
Както Николас Бабино, така и Брайс Матийо бяха открили грешки в познанията ми. Но преди тази истина да прекършеше окончателно увереността ми, Вдовицата каза:
— Не бяха отправени предложения, но не допускай това да те разстрои. Знам пред какви предизвикателства се изправи тук през годините, Бриена. Беше по-старателна от всяка друга възпитаничка, която някога съм приемала.
Попитай я сега, прошепна един мрачен глас в ума ми. Попитай я защо те прие, помоли я за името на баща си.
Тези въпроси биха изисквали повече смелост увереност, а моите бяха на привършване. Усуках роклята си на възпитаничка в ръце и казах:
— Ще си тръгна утре с другите. Не желая повече да бъда бреме за вашия Дом.
— Да си тръгнеш утре? — повтори като ехо Вдовицата. Изправи се и прекоси стаята по дължина, като спря да си почине до прозореца. — Не искам да заминаваш утре, Бриена.
— Но, мадам…
— Зная какво си мислиш, скъпа — каза тя. — Мислиш си, че не заслужаваш да бъдеш тук, че посвещаването ти зависи от това дали по време на слънцестоенето ще си осигуриш покровител. Но не всички изминаваме един и същ път. И, да, другите ти пет сестри избраха своите покровители и ще заминат на сутринта, но това не те прави по-недостойна. Тъкмо напротив, Бриена, вярвам, че у теб има нещо повече и не прецених правилно кои са подходящите покровители за теб.
Сигурно я бях зяпнала, защото тя се обърна да ме погледне и се усмихна.
— Искам да останеш с мен през лятото — продължи Вдовицата. — През това време ще ти намерим подходящ покровител.
— Но, мадам, аз… не бих могла да ви моля за подобно нещо — заекнах.
— Ти не ме молиш за нищо — каза тя. — Аз го предлагам.
Двете замълчахме, заслушани в собствените си мисли и многогласния рев на бурята. Вдовицата се настани отново на мястото си и каза:
— Не аз избирам да кажа дали си готова за посвещаване или не, защото това решение зависи от учителя Картие. Но наистина мисля, че още малко време тук ще ти се отрази неимоверно благотворно, Бриена. Затова се надявам, че ще останеш за лятото. До есента ще сме те поверили на грижите на подходящ покровител.
Не исках ли точно това? Още малко време да се ошлайфам, да преценя истинските дълбини на дарбата и влечението, които претендирах, че притежавах. Нямаше да ми се наложи да се изправя пред дядо си, който щеше да се срамува от недостатъците ми. Нито щях да съм принудена да приема клеймото „неспособна“.
— Благодаря ви, мадам — казах. — Бих искала да остана за лятото.
— Радвам се да го чуя. — Когато се изправи отново, разбрах, че ме отпращаше.