Отправих се бавно нагоре по стълбите към стаята си; болката нарастваше с всяка стъпка, когато започнах да осъзнавам какво щеше да бъде това лято. Тихо и самотно. Щяхме да сме само Вдовицата и аз, и няколко от слугите…
— Кого избра? — Въодушевлението на Мерей ме посрещна, щом ме чу да влизам. Тя стоеше на колене, заета да прибира вещите си в кедровия сандък в долния край на леглото си.
Собственият ми кедров сандък лежеше в сенките. Вече бях опаковала притежанията си в очакване да потегля утре с другите. Сега трябваше да го разопаковам.
— Не получих предложения. — Признанието беше освобождаващо. Почувствах, че най-сетне можех да се движа и да дишам, когато го бях изрекла.
— Какво?
Седнах на леглото си и се загледах в книгите на Картие. Не трябваше да забравям да му ги върна утре, когато щях да се сбогувам с него заедно с другите.
— Бри! — Мерей дойде при мен и се настани до мен на дюшека. — Какво стана?
Не бяхме имали възможност да поговорим. Снощи бяхме толкова изтощени и натъртени от корсетите си, че бяхме рухнали в леглата. Мерей бе захъркала моментално, макар че аз бях лежала в леглото и се бях взирала в тъмнината, чудейки се.
Разказах й всичко сега.
Споделих й това, което бях подслушала в коридора, за тримата покровители, за привличането на Сири към лекаря, за грешките си и за провалената ми вечеря. Разказах й за предложението на Вдовицата, за шанса си да остана през лятото, за това как наистина не бях сигурна какво изпитвах.
Единственото, което премълчах, беше онзи осветен от звездите миг с Картие в градините, когато ме беше докоснал и пръстите ни се бяха преплели. Не можех да разкрия решението му доброволно да наруши правило, въпреки че Мерей щеше да пази зорко една такава тайна заради мен.
Тя обви ръка около мен:
— Толкова съжалявам, Бри.
Въздъхнах и се сгуших в нея.
— Всичко е наред. Всъщност смятам, че Вдовицата е права, що се отнася до покровителите. Не мисля, че Брайс Матийо или Николас Бабино бяха подходящи за мен.
— Дори и да е така, знам, че си разочарована и наранена. Защото и аз щях да бъда.
Седяхме мълчаливо една до друга. Изненадах се, когато Мерей стана и донесе цигулката си; дървото лъщеше на вечерната светлина, когато тя я вдигна към рамото си.
— Написах песен за теб — каза тя. — Надявам се да ти помогне да съхраниш всички хубави спомени, които споделяхме тук, и ще ти напомня за всички прекрасни неща, които тепърва предстоят.
Тя засвири; музиката се извиси в стаята ни, поглъщайки сенките и паяжините. Облегнах се на ръце и затворих очи, чувствайки как нотите ме изпълват една по една, като дъжд, който капе в буркан. А когато стигнах точката на преливане, в ума ми се появи видение.
Стоях на билото на планина; под мен се стелеха вълнисти тучно зелени хълмове, подобни на морски вълни, долините бяха осеяни с искрящи потоци, наподобяващи тънки вени, а досами тях растяха гори. Въздухът беше сладък и резлив, като острие, чието порязване лекува, а мъглата висеше ниско, сякаш искаше да докосне простосмъртните, които живееха в ливадите, преди слънцето да я изгори и прогони.
Никога не бях идвала тук — помислих си — и въпреки това мястото ми беше тук.
Именно тогава усетих леко тежестта около врата си, жуженето над сърцето си, сякаш носех едра огърлица. Докато стоях на това било и гледах надолу, почувствах тъмното прокрадване на тревога, сякаш търсех място за криене…
Песента й свърши и видението избледня. Отворих очи и загледах как Мерей сваля цигулката си и ми се усмихва; погледът й блестеше от страст и плам. И повече от всичко друго ми се прииска да й кажа колко изящна бе музиката й. Това беше моята песен, а тя знаеше точните ноти, които да окуражат сърцето ми да издири мястото си.
Хълмовете, долините и обвитата в мъгла планина не бяха Валения.
Отново бях зърнала късче от Мевана.
— Хареса ли ти? — попита Мерей и се размърда смутено.
Изправих се и я обвих в прегръдка, с цигулката между нас като недоволстващо дете.
— Обожавам я, Мерей. Ти ме познаваш и ме обичаш толкова много, сестро.
— След като видях портрета, който Ориана ти направи — каза тя, когато я пуснах, — си помислих за наследството ти; ти си две в едно, север и юг, колко великолепно и предизвикателно, трябва да е това. Помолих учителя Картие да ми намери мевански ноти, което той направи, и ти написах песен, вдъхновена от страстта на Валения и куража на Мевана. Защото се сещам и за двете, когато помисля за теб.
Не бях от сълзливите. Фактът, че бях израсла в сиропиталище, ме беше научил да бъда силна. Но думите й, откровенията й, музиката й, приятелството й пробиха неподатливия бент, който бях издигнала преди десетилетие. Заплаках, защото бях изгубила някого, защото неочаквано бях открила друг, защото рухвах и се изцелявах. А тя плачеше с мен и двете се прегръщахме и се смеехме, и отново плакахме и се смяхме.