Най-сетне, когато не ми бяха останали повече сълзи, избърсах бузите си и казах:
— Аз също имам подарък за теб, макар да не е и наполовина толкова великолепен, колкото твоя. — Отворих капака на сандъка си, където лежаха шест малки книжки, всяка беше подвързана с кожа и с червена нишка. Бяха пълни със стихотворения, написани от анонимен адепт на науките, на която отдавна се възхищавах. И затова бях купила книжките с малката сума за харчене, която дядо ми изпращаше всеки рожден ден; по една за моите сестри-възпитанички, за да носят хартия и красота в джобовете си и да си спомнят за мен.
Поставих една от тях в ръцете на Мерей. Дългите й пръсти обърнаха страницата, докато се усмихваше на първото стихотворение и го четеше на глас, след което се прокашля, за да прогони сълзите, напиращи в гърлото й.
— „Как ще те запомня? Като капка вечно лято или като цветче на нежна пролет? Като искра от пламващия огън на есента или навярно като онзи скреж на зимата в нощта най-дълга? Не, няма да е като ни едно от тях, защото всички те са мимолетни, а ти и аз, макар да ни делят морето и земята, не ще изчезнем никога.“
— Отново — казах, — не толкова прекрасно, колкото твоя подарък.
— Това не означава, че ще ми е по-малко скъп — отвърна тя и затвори внимателно книжката. — Благодаря ти, Бри.
Едва тогава осъзнахме в какво състояние беше стаята ни, която изглеждаше, сякаш през нея беше минал ураган.
— Нека ти помогна да си приготвиш багажа — предложих. — И можеш да ми разкажеш за покровителя, когото си избрала.
Започнах да й помагам да събере нотните си листове и да си сгъне роклите, и Мерей ми разказа за Патрис Линвил и неговата трупа пътуващи музиканти. Беше получила предложения и от тримата си покровители, но беше решила да избере партньорство с него.
— Значи ти и твоята музика със сигурност ще видите свят — казах, изпълнена с благоговение, когато най-сетне приключихме с приготвянето на нещата й.
Мерей затвори кедровия си сандък и въздъхна:
— Не мисля, че все още съм осъзнала напълно, че утре ще получа наметалото си и ще напусна това място, за да се отправя на постоянно пътешествие. Знам единствено, че се надявам това да е било правилното решение. Договорът ми с Патрис е за четири години.
— Сигурна съм, че е правилно — отговорих. — И трябва да ми пишеш за всички места, които посещаваш.
— Ммм. — Издаваше този звук, когато беше разтревожена, неспокойна.
— Баща ти много ще се гордее с теб, Мер.
Знаех, че беше близка с баща си; тя беше единствената му дъщеря и беше наследила от него любовта към музиката. Беше отгледана с неговите приспивни песни, неговите шансони и звука на неговия клавесин. Така че, когато, при навършване на десет години, беше поискала да постъпи в Магналия, той не се бе поколебал да я изпрати, макар да ги делеше огромно разстояние.
Той й пишеше предано всяка седмица и Мерей често ми четеше писмата му, защото беше твърдо решена някой ден да се запозная с него, да посетя дома от детството й на острова.
— Надявам се. Хайде да се приготвяме за лягане.
Навлякохме нощниците си, измихме си лицата и сплетохме косите си. После Мерей се покатери в леглото при мен, макар дюшекът да беше тесен и започнахме да възкресяваме всичките си любими спомени, като например колко свенливи и тихи бяхме някога, в първата година, когато деляхме една стая. И как се бяхме покатерили на покрива с Абри една нощ да гледаме астероиден дъжд, само за да открием, че Абри изпитваше ужас от височини, и едва призори бяхме успели да я вкараме обратно през прозореца. И за всички чествания на празници, когато имахме по цяла седмица, свободна от занятия, а снегът падна точно навреме за битки със снежни топки, а по време на празничното веселие наставниците ни — и мъже и жени — ни се струваха по-скоро като наши по-големи братя и сестри.
— Какво мисли учителят Картие, Бри? — попита Мерей, като се прозяваше.
— За какво?
— За това да останеш през лятото.
Заиграх се с един измъкнал се конец в завивката ми, а после отвърнах:
— Не знам. Не съм му казала още.
— В такъв случай дали ще ти връчи наметалото утре?
— Вероятно не — казах.
Мерей примигна към мен през воднистата лунна светлина.
— Да не би нещо да се е случило между вас двамата снощи в градината?