Преглътнах; сърцето ми притихна, сякаш искаше да чуе какво щях да кажа. Все още можех да усетя онова агонизиращо чувство от преминаването на върховете на пръстите му надолу по ръката ми; меки като перце и влудяващо бавни. Какво се бе опитвал да ми каже? Той беше мой наставник, а аз бях негова възпитаничка, и докато не получех посвещението си, между нас нямаше да има нищо повече. Може би само се опитваше да ми вдъхне увереност, а аз бях изтълкувала докосването му напълно погрешно? Това ми се струваше по-разумното обяснение, защото това беше учителят Картие, строгият блюстител на закона, който никога не се усмихваше.
Докато все пак го направи.
— Нищо важно — промърморих най-накрая, а после се прозях насила, за да скрия лъжата в гласа си.
Ако не беше толкова уморена, Мерей щеше да ме притисне. Две минути по-късно тя вече похъркваше тихичко.
Аз, от друга страна, лежах будна и мислех за Картие, за наметала и за непредсказуемите дни, които предстояха.
Десет
За наметалата и подаръците
Към девет на другата сутрин покровителите започваха да си тръгват от Магналия. Лакеите се изкачваха по стълбите; прибираха кедровия сандък на всяко момиче и го качваха в каретата на новия й покровител. Стоях сред оживлението в слънчевата светлина на вътрешния двор и гледах в очакване с кошницата си с книжки с поезия. Дотогава вече не беше тайна, че не съм била избрана. И всяка от сестрите ми бе реагирала по един и същ начин по време на закуска. Бяха ме прегърнали съчувствено и ме бяха уверили, че Вдовицата щеше да ми намери идеалния покровител.
Щом съдовете от закуската бяха разчистени, аз се оттеглих навън, знаейки, че предстоеше моите сестри-възпитанички да получат наметалата си. Не че не исках да видя как официално получаваха посвещение; просто смятах, че щеше да е най-добре, ако не бях там. Не исках да бъда смутеният наблюдател, когато Картие връчваше наметалото на Сири.
Потта вече започваше да навлажнява роклята ми, когато чух гласа на Сири. Тя слизаше по предното стълбище, с бледоруса коса, спретнато прибрана във венец от плитки. На гърба й пърхаше синьо наметало; цвят от горещите дни на лятото. Двете се събрахме безмълвно и когато се усмихнах, тя се завъртя, за да мога да видя съзвездието, което Картие беше избрал за нея.
— Лъкът на Ивет — промърморих, възхищавайки се на сребърните нишки. — Отива ти, Сири.
Сири се завъртя обратно и ми се усмихна, без да показва зъбите си, с поруменели бузи.
— Само ми се иска да можех да видя какво ще избере за теб. — И в гласа й вече нямаше злоба, нямаше завист, макар да чувах думите, които не изрече. Учителят Картие наистина ме фаворизираше и двете го знаехме.
— Ах, навярно когато се срещнем отново — казах.
Дадох й книгата с поезия и очите й светнаха. Тя ми подари прекрасно перо за писане, което ме изпълни с тъжно удоволствие.
— Сбогом, Бриена — прошепна Сири.
Прегърнахме се и я проследих как тръгна към каретата на Моник Лавоа.
След това се сбогувах със Сибил и Абри; и двете ми връчиха гривни като прощални подаръци, докато се възхищавах на наметалата им.
Върху зеленото наметало на Сибил беше пришито изображение на „пика“ от карти за игра, защото възпитаничките, изучаващи духовитостта, украсяваха наметалата си с един от четирите цвята карти, според това кои бяха силните им страни; купи за хумора, пики за убедителността, кари за елегантност, спатии за противоречие. Следователно мистрес Терез бе дала на Сибил знака със спатиите и трябваше да призная, че той прилягаше на моята сестра.
В средата на наметалото на Абри беше пришит златен лунен полумесец, сгушен в слънцето — емблемата на драматиците. Но забелязах също, че учителят Ксавие беше пришил по ръба на наметалото й парчета от предишните й сценични костюми, в чест на ролите, които я бяха довели до този момент. Така че приличаше на великолепна история, съставена от цветове, нишки и платове. Съвършено за моята Абри.
След това дойде да се сбогува Ориана. Червеното й наметало бе изработено с изключителни детайли и лични препратки; на гърбовете на всички адепти по изобразително изкуство имаше пришита буквата „А“, която увековечаваше името на Агата, първия адепт на изобразителното изкуство. Но всеки преподавател или преподавателка по изобразително изкуство добавяше нещо, което да бъде пришито в знака, и мистрес Солийн беше надминала себе си. За Ориана тя беше изобразила историята на момиче, което владееше подводно кралство, с потънали кораби и съкровище. То проблясваше в сребърна нишка, докато се взирах благоговейно в него, и наистина не знаех какво да кажа.