— Имам подарък за теб — каза Ориана и свенливо измъкна лист хартия от папката, която носеше. Сложи пергамента в ръцете ми. Беше портретът, който ми бе нарисувала, изобразяващ меванското ми наследство.
— Но, Ори, мислех, че е за теб.
— Направих копие. Смятах, че е редно да имаш едно. — И за моя изненада измъкна още един лист. — Искам да вземеш и това. — Карикатурата на Картие, която беше нарисувала преди години, на която излизаше от скала, когато всички го смятахме за строг.
Понечих да се засмея, докато не се запитах защо подаряваше това на мен.
— Защо не я дадеш на Сири?
Ориана се ухили:
— Мисля, че ще е на по-сигурно място в твои ръце.
В името на Сен льо Гран, толкова очевидно ли беше? Но нямах време да я разпитам допълнително за това, защото покровителят й я чакаше в каретата. Пъхнах книжката с поезия в ръцете й и гледах как си тръгва; сърцето ми потрепна, когато тежестта на тези сбогувания се разля като тъпа болка из костите ми.
Каретата на Патрис Линвил беше единствената, останала във вътрешния двор. Сложих рисунките на Ориана в кошницата си и се отправих към предните врати, където стоеше Мерей и ме чакаше, с великолепно пурпурно наметало, закопчано около яката й.
Вече плачеше, когато стигна до последното стъпало и се втурна да ме пресрещне на калдъръма.
— Не плачи! — скарах й се и я прегърнах. Ръцете ми се заплетоха в наметалото й на адент, и ако вече не бях изплакала сълзите си до капка предишната вечер, щях да го направя отново.
— Какво правя, Бри? — прошепна тя, като изтри припряно сълзите от бузите си.
— Заминаваш да видиш кралството и да свириш за него, сестро — казах и прибрах една къдрица тъмна коса, паднала в очите й. — Защото вие сте адепт по музика, мистрес Мерей.
Тя се засмя, защото беше толкова странно да знае, че вече имаше титла, прикрепена към името й.
— Иска ми се да можеше да ми пишеш, но… не мисля, че ще се задържам твърде дълго на едно място.
— Разбира се, трябва да ми пишеш, където и да се намираш, и навярно мога да накарам Франсоа да те открие с писмата ми.
Тя пое дълбоко дъх и разбрах, че успокояваше сърцето си, подготвяйки се за този следващ етап:
— Ето, това е твоята песен. В случай че би искала да я чуеш, изсвирена от някой друг. — Мерей ми подаде навит на руло нотен лист, завързан с панделка.
Приех го, макар че беше болезнено да си представя друг инструмент, друг чифт ръце, да свирят тази песен, която тя беше създала. Именно тогава почувствах как се пропука сърцето ми. По гърба ми пълзеше сянка и ме караше да треперя посред бял ден, защото това сбогуване можеше да бележи нещо невъзвратимо.
Можеше да не я видя повече.
— Дай да огледам наметалото ти — казах, с пресипнал глас.
Тя се обърна.
Върху виолетовия плат бяха пришити ноти, песен, която мистрес Евелина беше написала само за Мерей. Оставих върха на пръста си да проследи нотите — някои от тях помнех, други вече бяха загадка.
— Прекрасно е, Мер.
Тя се завъртя обратно и каза:
— Ще ти я изсвиря, когато ми дойдеш на гости на острова.
Усмихнах се, вкопчвайки се в крехката надежда за бъдещи гостувания и музика, която тя ми подари. Нека вярвам в такива неща — помислих си, — та дори и само за да преживея това сбогуване.
— Мисля, че Патрис Линвил е готов за теб — прошепнах, почувствала очите му върху нас.
Изпратих я до каретата, до новия й покровител; мъж на средна възраст, с коса, напомняща пух от магарешки трън, и очарователна усмивка. Той поздрави и двете ни и протегна ръка към Мерей, за да й помогне да се качи в откритата карета.
Тя се настани на пейката срещу Патрис; очите й намериха моите. Дори когато каретата затрополи по камъните, не откъснахме поглед една от друга. Стоях във вътрешния двор, сякаш краката ми бяха пуснали корени, и гледах, докато вече не можех да я различа под сенките на дъбовете и тя наистина си беше отишла.
Редно беше да се върна в къщата. Да се приспособя към усещането колко тиха щеше да бъде сега, гола и самотна. Редно беше да се върна и да се залея с книги и учене, е каквото и да било, което да ме разсейва.
Тръгнах към стълбите; безизразно вдигнах поглед към предните врати. Все още стояха отворени; чувах тихи гласове — несъмнено, Вдовицата и ариалите, които обобщаваха резултатите. И внезапно вече не можех да понеса да бъда затворена между тези стени.
Вече ми беше непоносимо дори да държа кошницата си.
Оставих я на стълбите и тръгнах нанякъде, и вървях, докато закопнях да отида по-далече, а после изтичах навътре в градините. Разкъсах яката си, твърде нетърпелива, за да се суетя с копчетата, а после реших да откъсна копчетата от ръкавите си и издърпах грозния сив плат нагоре по ръцете си до лактите.