Преглътнах. Значи все още не смяташе да ми го даде. Една част от мен се беше надявала, че щеше да го направи. Част от мен беше знаела, че нямаше.
Мисълта за наметалото ми ме обви като паяжина и аз спрях в тревата, впримчена в мрежа, създадена от самата мен.
— Не мога да не ти кажа, Бриена — прошепна ми той, — че наметалото ти е изработено и прибрано в раницата ми в къщата, в очакване на мига, когато си готова за тази следваща стъпка.
Вдигнах поглед към него. Не беше много по-висок от мен, но в този момент се чувствах безнадеждно дребна и чуплива.
Нямаше да бъда посветена, докато не получех наметалото си. Нямаше да получа наметалото си, докато не се сдобиех с покровител. Нямаше да се сдобия с покровител, докато Вдовицата наистина не намереше някой, който разбираше колко бях ценна.
Мислите ми се устремиха в тази спускаща се надолу спирала и се насилих да продължа да вървя, пък било то и само за да имам някакво занимание. Той ме последва, както и знаех, че щеше да стори.
— Къде ще отидете това лято? — попитах, изгаряйки от желание да премина към друга тема. — Ще гостувате ли на свои роднини?
— Планирам да отида в Деларош. И не, нямам никакви роднини.
Думите му ме накараха да се смутя. Никога не си бях представяла, че Картие беше сам, че нямаше родители, които го боготворяха, че нямаше братя или сестри, които го обичаха.
Срещнах погледа му, ръката ми посегна към разкъсаната яка на роклята ми:
— Съжалявам да чуя това, учителю.
— Отгледа ме баща ми — каза той, разтваряйки миналото си пред мен, сякаш самият той беше книга, сякаш — най-накрая — искаше да го прочета. — А баща ми беше много добър към мен, макар да скърбеше. Изгуби майка ми и сестра ми, когато бях твърде малък, дори не ги помня. Когато навърших единайсет, започнах да го умолявам да ми позволи да стана адепт на науките. Е, на него не му се понрави мисълта да ме отпрати в някой Дом, далече от него, затова нае един от най-добрите адепти, посветени в науките, за да ме обучава частно. След седем години, когато навърших осемнайсет, получих посвещение.
— Баща ви сигурно е бил много горд — прошепнах.
— Той почина, точно преди да успея да му покажа мантията си.
Наложи се да впрегна цялото си самообладание, за да не протегна ръка към него, да хвана ръката му и да преплета пръсти с неговите, да го утеша. Но гръбнакът ми не помръдна; все още бях ученичка под неговото наставничество и докоснех ли го, това щеше само да отприщи копнежите, които и двамата изпитвахме.
— Учителю Картие… толкова съжалявам.
— Това е мило от твоя страна, Бриена. Светците са ми свидетели, че пораснах бързо, и въпреки това много неща ми бяха спестени. Намерих дом тук в Магналия.
Стояхме заедно в тихата гореща светлина на утрото; време, създадено за нови начала, време, впримчено между младостта и зрелостта. Можех да стоя с него с часове, скрита между зелените живи растения, заслонена от облаците и слънцето, разговаряйки за миналото.
— Ела, най-добре е да се връщаме в къщата — каза той тихо.
Тръгнах редом с него. Заобиколихме обратно до предния двор, където с ужас видях, че карикатурата, на която бе изобразен, стоеше отгоре в кошницата ми. Втурнах се да я обърна, докато нахлузвах кошницата през ръката си, молейки се да не я види, докато се качвахме по стълбите в тихото фоайе.
Кожената му раница стоеше на пейката в преддверието и аз се опитах да не гледам към нея, знаейки, че наметалото ми бе прибрано в нея, докато той я вземаше в ръце.
— Имам подарък за вас — казах и посегнах под пергамента, за да намеря последната книжка с поезия в кошницата си. — Вероятно не помните, но един от първите уроци, които ми преподадохте, беше посветен на поезията, и четохме това стихотворение, в което се влюбих…
— Помня — каза Картие и пое книжката. Запрелиства страниците, а аз гледах, докато четеше безмълвно едно от стихотворенията, и удоволствието потрепваше по лицето му като слънчеви отблясъци по вода. — Благодаря ти, Бриена.
— Знам, че това е прост подарък — казах със запъване, чувствайки се така, сякаш бях свалила от себе си цял пласт дрехи, — но си помислих, че ще ви хареса.
Той се усмихна, докато пъхаше книжката в раницата си.
— И аз имам нещо за теб. — Извади кутийка и я остави да лежи в сгъвката на дланта му.
Взех кутийката и бавно я отворих. Върху квадратче от червено кадифе лежеше сребърен медальон с дълга верижка. А когато го огледах по-внимателно, видях, че във висулката беше гравирано короганско цвете; сребърно меванско украшение, което човек да носи до сърцето си. Усмихнах се, докато проследявах с палец изящното гравирано изображение.