— Прелестно е. Благодаря ви. — Затворих кутията и не бях сигурна накъде да гледам.
— Можеш да ми пишеш, ако искаш — каза той, прекъсвайки неловкото усещане, което и двамата изпитвахме — За да ми съобщиш как вървят учебните ти занимания през лятото.
Срещнах погледа му; в ъгълчето на устата ми заигра усмивка:
— Вие също може да ми пишете, учителю. За да сте сигурен, че не проявявам леност в учението.
Той ми отправи ироничен поглед, който ме накара да се запитам какво ли си мислеше, докато премяташе раницата си на рамо:
— Много добре. Ще чакам вест от Мадам.
Загледах го как излиза в леещата се светлина на утрото; наметалото му на адепт се вееше и плющеше зад него, докато си тръгваше. Не можех да повярвам, че беше тръгнал толкова бързо — сбогуванията му се удаваха още по-зле, отколкото на мен! — и забързах към прага.
— Учителю Картие!
Той спря по средата на стълбите и се обърна да ме погледне. Облегнах се на рамката на вратата, стиснала в пръстите си кутийката с медальона.
— Книгите ви! Още са горе на рафта ми.
— Задръж ги, Бриена. Имам твърде много, а ти ще трябва да поставиш началото на собствена колекция. — Той се усмихна; изгубих нишката на мисълта си, докато осъзнах, че се готвеше да се обърне и да продължи по пътя си.
— Благодаря ви.
Тези думи ми се струваха твърде обикновени за това, което ми беше дал. Но не можех да позволя да си тръгне, без да ме чуе да ги изричам. Отново почувствах онази пукнатина, онова разкъсване в сърцето. Беше като предчувствие, същото, което бях изпитала, докато се сбогувах с Мерей, предупреждение, че можеше да не го видя повече.
Той не проговори, а се поклони. Отиде си, като останалите.
Единайсет
Заровен
Юли 1566 г.
Следващият месец отмина тихо и спокойно. Копнеех за музиката на Мерей, за смеха на Абри. Липсваха ми непринудената живопис на Ориана, игрите на Сибил и компанията на Сири. Макар единственият ми другар да бе самотата, предано се отдавах на учението си. Запълвах часовете си с книги и родословия, с анатомия и изучаване на билките, с исторически летописи и астрономия. Исках да мога да се насоча към всеки клон на науките, към който пожелаех.
Всеки понеделник пишех на Картие.
Отначало беше само за да му искам съвети за учението си. Впоследствие писмата ми станаха по-дълги, жадни за разговор с него, макар и той да се състоеше от мастило и хартия.
Неговата кореспонденция отразяваше моята, отначало пишеше съвсем сбито; даваше ми списъци с неща, които да уча, както често бе правил в миналото, а после ме питаше какво мисля. Постепенно започнах да го насърчавам да споделя повече, докато за писмата му вече бяха нужни две страници, а след това — три. Той пишеше за баща си, за това как е израсъл в Деларош, за причината да избере науките. Съвсем скоро писмата ни вече не се отнасяха за уроци, а за взаимно опознаване.
Удивяваше ме фактът, че в продължение на три години бях разговаряла с него почти всеки ден, а имаше толкова много неща, които не знаех за него.
Месецът премина в писма и учебни занимания, докато Вдовицата изпращаше запитвания до потенциални покровители, всяко от които бе любезно отхвърляно. За щастие, през четвъртата седмица в очакване най-после се случи нещо.
Един следобед вървях по дългата алея под дъбовете и заплахата от приближаваща гръмотевична буря, и чаках пощата. Отдалечих се достатъчно, за да не виждам къщата, избрах дърво, под което да седна, облягайки се на ствола, и затворих очи, докато мислех колко време ми остава от лятото. Точно тогава дойде дъждът, капейки леко през шумолящите клони над мен. С въздишка се надигнах и ръкавът ми се закачи на едно клонче.
Почувствах парещото усещане от порязването на ръката си.
Бурята избухна над мен, наквасвайки роклята и косата ми, докато неохотно оглеждах раната си. Ръкавът ми беше скъсан и от ръката ми се процеждаше кръв. Леко докоснах раната и кръвта изцапа върховете на пръстите ми.
Усетих жужене в ушите, тръпка по кожата, същото предупреждение, което мълнията понякога изпраща, преди да удари. Бурята вече носеше не сладкото ухание на ливадите, а горчивия мирис на пръст, и загледах как ръцете пред мен се уголемиха и се превърнаха в мъжки, с разкривени кокалчета с петна от пръст и кръв.