Тя се изправи рязко, пламъчетата на свещите върху писалището й потрепнаха.
— Знаеш ли името на този човек?
— Не, но… видях инициалите му, издълбани върху дървото; Т. А.
Тя започна да снове из кабинета си; тревогата й висеше във въздуха като дим. Едва можех да дишам, докато чаках. Помислих си, че щеше да оспори твърдението ми, щеше да ми каже, че бавно губех разсъдъка си. Това, което бях казала, беше немислимо, невероятно. Очаквах да се засмее или да заговори снизходително. Но Вдовицата не направи никое от тези неща. Тя мълчеше, а аз бях стъписана от ужас, докато чаках да каже какво мислеше. Накрая тя спря до прозореца си. Обърна се с лице към стъклото, за да гледа бурята, и попита:
— Какво знаеш за баща си, Бриена?
Не очаквах този въпрос; в сърцето ми припламна изненада, когато отвърнах:
— Съвсем не много. Само, че е меванец и не иска да има нищо общо с мен.
— Дядо ти никога не ти е казвал как е бащиното ти име?
— Не, мадам.
Тя се върна при писалището, но изглеждаше твърде неспокойна, за да седне.
— Дядо ти ми каза в деня, когато първоначално те доведе тук. А аз му се заклех, че никога няма да ти го разкрия, от загриженост към теб и за да те предпазя. Така че съм напът да наруша думата си само защото смятам, че кръвта на баща ти те зове. Защото е възможно бащиното ти име да съвпада с последния инициал на този… мъж, в когото се преобразяваш.
Зачаках и усуках полите си, за да изцедя дъжда от тях.
— Баща ти носи фамилията Аленах — призна тя. — Няма да изрека първото му име, за да уважа донякъде желанието на дядо ти.
Аленах.
Името се търкаляше и гърчеше, завършвайки с остра сричка.
Аленах.
Това беше един от четиринайсетте Домове на Мевана.
Аленах.
Някога отдавна кралица Лиадан ги бе благословила да бъдат „хитри“, когато клановете се обединили в Династии под нейно управление. Аленах Хитрия.
И въпреки това, след цялото това време, фамилията на баща ми не ми въздействаше така, както бях смятала, че щеше да ми подейства. Беше просто още един звук, който не успя да пробуди емоция в мен. Докато не си помислих за Т. Аленах и как ме дърпаше назад. Или, как неговите спомени се припокриваха с моите.
Картие беше споменал това, странността на родовата памет. Тогава повече ме интересуваха Ланън и Канонът на кралицата, и не се замислях върху възможността това да се случи на мен.
Нещата започнаха да се навързват. Т. А. и аз бяхме държали и чели една и съща книга, бяхме слушали мелодия от същата музика и бяхме изпитали една и съща болка сред дърветата. Положих ръце върху страничните облегалки на стола, погледнах Вдовицата и изрекох много спокойно:
— Мисля, че съм наследила спомените на този човек.
Вдовицата седна.
Звучеше нереално, почти магично. Но тя ме изслуша, докато й разказвах какво ми беше казал Картие по време на уроците.
— Ако си права, Бриена — каза тя и разпери ръце върху писалището си, — тогава това, което си видяла, може да се окаже ключът към пораждането на реформа за Мевана. Това, което си видяла, е… много опасно. Събитие, което крал Ланън безжалостно се опитва да предотврати.
При споменаването на Ланън потиснах едно потръпване:
— Защо този камък е опасен?
В представата ми, той беше прекрасен артефакт от древна Мевана, „канал“ за магия, който вече не съществуваше. Беше капка история, болезнено изгубена, която трябваше да бъде възстановена, ако беше възможно.
— Сигурна съм, че учителят Картие ти е преподавал историята на владението на кралицата — каза тя с глас, снижен до шепот, сякаш се страхуваше, че щяха да ни подслушат.
— Да, мадам.
— И съм сигурна, че ти е преподавал и за сегашното състояние на политиката? Между Мевана и Валения има напрежение. Нашият крал Филип вече не одобрява жестоките дела на крал Ланън, макар че именно прадядото на крал Филип постави Династия Ланън като натрапник на северния трон.
Кимнах, питайки се накъде насочваше тя този разговор…
Но Вдовицата не каза нищо, докато отваряше едно от чекмеджетата си и изваждаше памфлет, подшит с червена нишка. Разпознах емблемата отпред — непогрешимото изображение на кървяща перодръжка.
— Четете „Безмилостното перо“? — попитах, изненадана, че прелистваше сатирични писания.
— Чета всичко, Бриена. — И тя го протегна към мен. Поех го; сърцето ми започваше да бие силно и неспокойно. — Прочети първата страница.
Направих, каквото ми поръча и отворих памфлета. Не бях чела този брой преди и го разгледах внимателно, дума по дума…