КАК ДА ДЕТРОНИРАМЕ НЕСПРАВЕДЛИВ СЕВЕРЕН КРАЛ:
СТЪПКА ПЪРВА: Намерете Канона на кралицата.
СТЪПКА ВТОРА: Намерете Камъка на здрача.
СТЪПКА ТРЕТА: Ако стъпка 1 не може да бъде изпълнена, прескочете към стъпка 2.
Ако стъпка 2 не може да бъде изпълнена, пристъпете към…
СТЪПКА ЧЕТВЪРТА: Открийте Канона на кралицата.
СТЪПКА ПЕТА: Намерете Камъка на здрача…
Беше набор от указания, който се въртеше в кръг, отново и отново. Седях мълчаливо втренчена в листа, докато Вдовицата се прокашля.
— Значи Канона… или камъка… — подех. — Единият от тях е достатъчен, за да отстраним Ланън?
— Да.
По закон или чрез магия, един северен крал щеше да бъде свален от власт.
— Но с магията може да си служи само родът Кавана — прошепнах. — А този род е унищожен.
— Не унищожен — поправи ме тя. — Да, много от тях са безмилостно преследвани и убити от кралете на династия Ланън през годините. Но има няколко, които са оцелели. Има някои, които намерили убежище във Валения. И Ланън го знае. Просто още една причина да затвори границите си за нас, постепенно да превърне Валения в свой враг.
Помислих си за всичко, което току-що ми беше казала, което бях прочела, което Картие ми бе преподавал, което спомените на Т. А. бяха осветлили. Поех си дълбоко дъх, а после казах:
— Ако открия камъка и го дам на някой оцелял Кавана…
Вдовицата се усмихна; мислите ни се преплетоха.
Магията щеше да се завърне. А една кралица, която владееше магия, можеше да победи Ланън.
— Какво трябва да направя? — попитах.
Вдовицата събра длани като за молитва и ги притисна към устните си. Очите й се затвориха и си помислих, че може би наистина се молеше, когато тя внезапно отвори друго чекмедже на писалището си; решителност набръчка челото й.
Беше се отказала от триъгълната си шапчица, когато бяхме останали само двете. На светлината от свещите косата й бе като сребърен поток, очите й — тъмно бистри, когато извади лист пергамент и отвори мастилницата си.
— Имам един стар познат — поде тя, като снижи глас. — Той ще сметне твоите спомени за необикновени. И ще знае как да си служи с тях. — Тя взе перото си, но се поколеба точно преди да го топне в мастилото. — Той на драго сърце ще ти предложи покровителство, Бриена. Ще поискам да те приюти в семейството си, да стане твой приемен баща. Но преди да направя това и да го поканя тук за среща с теб… искам да проумееш какво рискуваш за връщането на камъка.
Не беше нужно да го назовава; знаех, че Ланън беше свиреп, жесток крал. Знаех, че убиваше и осакатяваше всеки, който му се противопоставеше. Мълчах, затова Вдовицата меко продължи:
— Само защото имаш видения, не означава, че трябва да предприемеш действие. Ако желаеш истински живот на адепт, мога да ти намеря по-безопасен покровител.
Даваше ми избор, изход. Не се подразних от предупреждението й, нито трепнах.
Претеглих спомените си, името на Аленах и собствените си желания.
Знаех, че понякога някой покровител приемаше адепт в семейството си, обикновено след години покровителство, ако връзката станеше много дълбока. Така че предложението на Вдовицата беше странно; тя щеше да помоли този свой познат да ме осинови без предишни отношения. Отначало това ми се струваше странно, след което помислих за собствените си желания.
Какво исках?
Исках семейство. Исках да принадлежа някъде, някой да ме припознае, да бъда обичана. Нещо повече; част от мен жадуваше да види Мевана, земята на моя баща. Исках да получа посвещение, исках титлата и наметалото си, които нямаше да получа, докато не се сдобиех с покровител. Дълбоко в себе си, в тихо кътче на сърцето си, исках да видя падението на крал Ланън и въздигането на кралица от пепелта му.
Всички тези желания можеха да получат отговор, едно по едно, ако бях достатъчно смела да избера тази пътека.
И затова й отговорих без капка съмнение.
— Пишете му, мадам.
Слушах как перото й се впиваше в хартията, докато тя го канеше да дойде за среща с мен. Писмото й беше кратко и когато поръси пясък върху засъхващото мастило, се почувствах странно спокойна. Миналите ми провали сякаш вече не ме притискаха толкова. Внезапно ми се стори, че онази трудна, несигурна нощ на слънцестоенето е била преди години.
— Знаеш какво означава това, Бриена.
— Мадам?
Тя остави перодръжката и ме погледна:
— Дядо ти не може да узнае за това. Нито Картие.
Умът ми се вцепени, а пръстите ми се стегнаха върху страничните облегалки на креслото: