— Защо? — Думата си проправи път със стържене по гърлото ми.
— Ако избереш Алдерик Журден за свой покровител — обясни Вдовицата, — ще се заемеш с много несигурна мисия, за да откриеш и върнеш камъка. Ако Ланън само надуши за това, рискуваш да изгубиш живота си. И не мога да позволя да напуснеш моята закрила, моя Дом, докато се боя, че някой може да те издаде неволно. Трябва да напуснеш Магналия тихо, в тайна. Дядо ти, наставникът ти и твоите сестри-възпитанички не трябва да знаят с кого си или къде си.
— Но, мадам — понечих да възразя само за да усетя как доводите ми замираха, защото тя беше права. Никой не трябваше да разбере кой щеше да ми бъде покровител, особено ако той смяташе да използва спомените ми, за да открие камъка, който щеше да събори от власт един жесток крал.
Дори и Картие.
Порязаното място на ръката ми пламна от болка, когато си спомних какво ми беше казал в градината, в деня, когато замина. Не бих посмял да те оставя да заминеш с покровител, с когото не съм се срещнал лице в лице.
— Мадам, безпокоя се, че учителят Картие…
— Да, той ще бъде изключително подразнен при откритието, че си заминала без предизвестие. Но щом всичко това бъде разрешено, ще си го обясни и ще разбере.
— Но наметалото ми е у него.
Вдовицата сгъна писмото, готвейки се да напише адреса.
— Боя се, че ще трябва да почакаш с получаването му, докато всичко това отмине.
Не беше сигурно, че щеше да отмине, нито колко щеше да продължи. Година? Десетилетие? Преглътнах, докато гледах как Вдовицата нагрява восъка си на една свещ.
Представих си как Картие щеше да се върне в Магналия в началото на есента и щеше да се пита защо не му бях писала, защо не бях го повикала. Можех да си го представя как щеше да влезе във фоайето, оставяйки пътечка от листа; представих си синия цвят на наметалото му и златистата му коса. Светците да са ми на помощ, беше ми почти непоносимо да си представя как щеше да открие, че бях заминала без нито дума, без следа. Сякаш не оценявах влечението, което беше разпалил в мен, сякаш не ме беше грижа за него.
— Бриена?
Тя сигурно бе доловила смута в душата ми. Примижах, за да прогоня обзелата ме мъчителна болка, и срещнах кроткия й поглед.
— Искаш ли да оттегля писмото? Както казах, лесно можеш да поемеш в друга посока. — Тя доближи ръба на листа до пламъка, за да го изгори, ако така поисках.
Да се откажа от писмото и да пренебрегна спомените на предтечата си. Беше като късче забранен плод, висящ от лозата. Осъзнавах колко много хора щеше да се наложи да оставя в неизвестност. Дядо, Мерей, Картие. Можеше никога да не получа наметалото си. Картие можеше да го унищожи.
— Не оттегляйте писмото — изрекох с дрезгав глас.
Докато изливаше капка восък върху плика, тя каза:
— Не бих взимала такива строги предпазни мерки, не бих те молила да си тръгнеш толкова потайно, ако шпионите на Ланън не дебнеха из Валения. При положение че напрежението между нашите две страни се усилва с публикации като „Безмилостното перо“… Ланън се чувства застрашен от нас. Внедрил е мъже и жени, които живеят сред нас, готови да му подсказват имена на валенианци, които открито му се противопоставят.
— Ланън има шпиони тук? — възразих, почти неспособна да го повярвам.
— Ти си в безопасност в Магналия, скъпа. Крал Ланън има съгледвачи навсякъде. Сега може би ще разбереш защо дядо ти толкова твърдо държеше да ти спести името на Аленах. Защото не искаше тяхната Династия да предяви претенции към теб. Стремеше се да изглеждаш и да се чувстваш като валенианка.
Разбирах. Това ни най-малко не смекчаваше реалността.
Баща ми сигурно беше сред твърдите поддръжници на Ланън. Можеше да бъде всеки — от коняря до кралския телохранител или шамбелана на замъка. Мнозина васали на благородници приемаха фамилните им имена в свидетелство на непоколебимата си вярност. Това означаваше, че бях напът да поведа война срещу него, да се превърна в негов враг още преди да го познавам. Надвесих напред и се хванах за ръба на масата на Вдовицата, тя ме погледна в очите.
— Искам да ви помоля само за едно, мадам.
— Назови го, дете.
Дълбоко си поех дъх и сведох поглед към засъхналата кръв по ръката си:
— Закълнете ми се, че няма да кажете на Алдерик Журден цялото име на баща ми.
— Бриена… това не е игра.
— Както добре ми е известно — казах, запазвайки почтителен тон. — Покровителят ми ще знае, че произхождам от клана Аленах, че баща ми е верен на този дом, но това не означава, че е нужно да узнава самоличността му.