Вдовицата се поколеба, погледът й стана по-остър, докато се опитваше да проумее молбата ми.
— Никога не съм виждала баща си — продължих и сърцето ми се присви дълбоко в гърдите. — Той никога не ме е виждал. Ние сме напълно непознати и пътищата ни най-вероятно никога няма да се пресекат. Но ако все пак се случеше, бих предпочела покровителят ми да не знаеше кой е, след като аз никога нямаше да узная.
Тя още размишляваше и се колебаеше.
— Израснах тук, докато вие и дядо ми знаехте, а на мен ми беше отказано — прошепнах. — Моля ви, не го предоставяйте на друг, за да го използва като заплаха срещу мен, да ме съди заради него.
Тя най-сетне омекна:
— Разбирам, Бриена. Кълна ти се, че няма да казвам името на баща ти на никой друг.
Облегнах се назад в стола, потръпвайки при допира на влажната си рокля.
Помислих си за старите, избледнели спомени, за покровителя, който много скоро щеше да се срещне с мен.
Помислих си за дядо.
За Мерей.
За наметалото си.
Вдовицата притисна печата си във восъка.
Аз се зарекох да не мисля повече за Картие.
Част втора
Журден
Дванайсет
Баща покровител
Август 1566 г.
Алдерик Журден пристигна в Магналия в една гореща бурна вечер, две седмици след като Вдовицата изпрати писмото си по пощата. Останах в стаята си и гледах как дъждът се стичаше на вадички по прозореца дори след като чух звуците от отварянето на големите врати, след което Вдовицата го поздрави.
Беше отпратила всички слуги за кратка почивка, като остави само верния си Томас. Това беше подсигуряване, че Журден и аз щяхме да заминем в пълна тайна.
Докато чаках да ме повика при тях, отидох до бюрото си. Последното писмо от Картие лежеше отворено, затиснато с кутийката от медальона; почеркът му изглеждаше елегантно в светлината на свещите.
От момента, в който двете с Вдовицата взехме решението си за Алдерик Журден, постепенно бях започнала да скъсявам писмата си до Картие, подготвяйки се за този момент, когато щях тихо да си тръгна. Той го беше почувствал — моята сдържаност, отдръпването ми, желанието ми да говоря само за познанията, не и за живота.
Безпокоиш ли се за намирането на покровител? Говори с мен, Бриена! Кажи ми какво отвлича вниманието ти…
Така ми беше писал, думите му тлееха като въглен в сърцето ми. Омразно ми беше да мисля, че никога нямаше да получи подобаващ отговор, че му бях написала последното си писмо преди дни, заявявайки, че всичко беше наред.
На вратата се потропа леко.
Прекосих пода, като пригладих роклята си на възпитаничка, за да оправя гънките и прибрах косата си зад ушите. От другата страна на вратата стоеше Томас и държеше свещ, за да прогони вечерните сенки.
— Мадам е готова да те приеме, Бриена.
— Благодаря, ще сляза веднага. — Изчаках го да изчезне обратно в затъмнения коридор и заслизах по стълбите, прокарвайки ръка по балюстрадата.
Вдовицата не ми беше казала нищо за Алдерик Журден. Не знаех какво работеше, на колко години беше, или къде живееше. Затова вървях по посока на светлината към кабинета на Вдовицата с тръпка на безпокойство.
Спирайки за миг пред вратата — мястото, където винаги подслушвах тайно, — се заслушах в гласа му; плътен баритон, с изчистени гласни. Говореше твърде ниско и не можех да уловя всяка дума, но предположих, че е добре образован мъж в началото на петдесетте. Навярно и той беше адепт.
Пристъпих напред в светлината на свещите.
Той седеше с гръб към мен, но се досети за влизането ми по мекотата в изражението на Вдовицата, когато погледът й се измести към мен.
— Ето я! Бриена, това е мосю Алдерик Журден.
Той незабавно се изправи и се обърна с лице към мен. Срещнах погледа му, оглеждайки внимателно високия му ръст и якото телосложение, прошарената със сиво ръждивочервена коса. Беше гладко избръснат и красив, имаше крив нос и на мъждивата светлина забелязах белег от сериозна рана по протежение на дясната му челюст. Въпреки пътуването, по дрехите му нямаше дори гънка. Мирисът на дъжд още витаеше около него, заедно с дъх на някаква подправка, която не разпознавах. Нямаше наметало на адепт.
— За мен е удоволствие — каза той и ми се поклони небрежно.
Отвърнах с реверанс и отидох да седна в стола до неговия, отреден за мен. Вдовицата се бе настанила зад писалището си, както обикновено.
— И така, Бриена — каза Журден, като седна отново на мястото си и взе чашата си с ликьор. — Мадам ми спомена съвсем бегло за това, което си видяла. Разкажи ми повече за преживяванията си.