Хвърлих поглед към Вдовицата; колебаех се да споделя нещо толкова лично с напълно непознат човек. Но тя се усмихна и ми кимна, насърчавайки ме да проговоря.
Разказах му всичко, което бях споделила нея. Очаквах той да изсумти, да се изсмее подигравателно, да оспори, че твърдях нелепи неща. Но Журден слушаше мълчаливо, без за миг да откъсне очи от лицето ми. Когато свърших, той остави чашата си с отривисто звънтене.
— Би ли могла да откриеш това дърво? — попита той.
— Аз… не съм сигурна, мосю — отвърнах. — Не видях по-отличителни предмети, по които да се ориентирам. Гората беше много гъста.
— Възможно ли е да се връщаш към спомените? Да ги възкресяваш също толкова ярко?
— Не зная. Преживявала съм преобразяванията само три пъти и не мога да ги контролирам.
— Изглежда Бриена трябва да установи връзка с предтечата си — вметна Вдовицата. — Чрез едно от сетивата си.
— Хмм. — Журден кръстоса крака, като разсеяно поглаждаше с пръст белега на брадичката си. — А името на вашия прародител? Знаете ли поне това?
Отново стрелнах с поглед Вдовицата:
— Първото му име започва с Т. Колкото до фамилното… мисля, че е било Аленах.
Журден притихна и остана неподвижен. Не ме гледаше, но почувствах леда в погледа му; толкова студена острота, че можеше да разсече кост.
— Аленах. — Името — моето име — прозвуча много грубо върху езика му. — Предполагам, че произхождаш от този Дом, Бриена?
— Да. Баща ми е меванец, служи на този Дом.
— А кой е баща ти?
— Не знаем цялото му име — излъга Вдовицата. Излъга заради мен и неволно се отпуснах от облекчение, особено след като видях явното презрение на Журден към рода Аленах. — Бриена е отгледана във Вадения без връзки с роднините си по бащина линия.
Журден се отпусна по-дълбоко в стола си и отново взе чашата си. Разклати розовата течност, потънал в мисли.
— Хмм — изхъмка отново, което сигурно означаваше, че беше смутен в размишленията си. А после ме погледна и бях убедена, че в погледа му се долавяше предпазливост, сякаш не бях и наполовина толкова невинна, колкото при влизането си. Сега познаваше наполовина произхода ми.
— Мислиш ли, че можеш да ни отведеш до местоположението на Камъка на здрача, Бриена? — попита той след мълчание, продължило привидно месеци.
— Ще направя всичко по силите си, мосю — промърморих. Като се замислих върху това, което искаше, почувствах бремето на неизвестното върху раменете ми. Никога не бях виждала Мевана. Не знаех почти нищо за дома Аленах или за земята им. Старият дъб беше белязан с инициалите Т. А., но нищо не гарантираше, че можех да претърся гората и да открия правилното дърво.
— Искам да бъда съвсем ясен — каза Журден, след като пресуши последните остатъци от ликьора си. — Ако приемеш предложението ми за покровителство, изобщо няма да е каквото очакваш. Ще зачета връзките, които предполага покровителството, и ще те приема като родна дъщеря. Ще се грижа за теб и ще те закрилям, както подобава на добър баща. Но моето име е обвързано с рискове. То е щит, а под него има много тайни, които може никога да не узнаеш, но въпреки това трябва да ги пазиш като свои, защото става въпрос за живот или смърт.
В отговор се вгледах спокойно в него и попитах:
— А кой сте вие, мосю?
— За теб ли? Аз съм просто Алдерик Журден. Това е всичко, което трябва да знаеш.
По размърдването на Вдовицата разбрах, че тя беше осведомена. Познаваше мъжа под маската на Алдерик Журден.
Дали той отказваше да ми каже, за да ме предпази? Или защото ми нямаше доверие, заради корените ми от дома Аленах?
Как можех да приема покровител, ако не знаех кой беше той в действителност?
— От рода Кавана ли сте? — осмелих се да попитам. Ако ми предстоеше да открия Камъка на здрача, исках да узная дали моят приемен баща притежаваше старата драконова кръв. Самата идея ми се струваше половинчата, ако трябваше да открия камъка само за да възстановя магията му. Не смятах да отнема короната от Ланън само за да я предам на друг крал.
Усмивка смекчи чертите на лицето му, в очите му заискри пламъче. Разбрах, че съм го развеселила, когато отвърна:
— Не.
— Хубаво — отговорих. — Не мисля, че ако бяхте, тази уговорка би била разумна.
Стаята стана по-студена, пламъкът на свещите се смали, когато намекът ми му стана ясен. Алдерик Журден почти не трепна.
— Ти и аз искаме едно и също, Бриена — каза той. — И двамата желаем да видим Ланън отстранен и на трона да се възкачи кралица. Това не може да стане, ако не обединим знанието си. Аз се нуждая от теб, а ти — от мен. В крайна сметка изборът е твой. Ако смяташ, че не можеш да ми имаш доверие, тогава най-добре пътищата ни да се разделят тук.