— Имам нужда да знам какво ще стане щом намеря камъка — настоях, с налегнати от тревога мисли. — Трябва ми думата ви, че с него няма да се злоупотребява.
Очаквах многословно обяснение, но той каза просто:
— Камъкът на здрача ще бъде предаден на Изолда Кавана, законната кралица на Мевана, която понастоящем се укрива.
Примигнах, зашеметена. Не бях очаквала да ми каже името й; това бе необичайно голямо доверие, тъй като бях непозната за него, както и той за мен.
— Знам, че молбата ми е рискована — продължи спокойно Журден. — Кралицата също го разбира. Не бихме очаквали от теб нищо повече, освен да ни помогнеш да открием къде е скрит камъкът. А след това… ще ти платим щедро.
— Мислите ли, че искам богатства? — попитах и бузите ми се обляха в топлина.
Журден просто ме наблюдаваше и това ме накара да се изчервя още по-силно. После попита:
— Какво искаш, Бриена Аленах?
Никога не бях чувала собственото и фамилното си име гласно, свързани като лятото и зимата, предадени на въздуха, звучащи колкото мелодично, толкова и болезнено. Колебаех се между това, което бе редно и това, което желаех да кажа.
— Би ли искала да се присъединиш към Дома на баща си? — попита Журден предпазливо, сякаш стояхме върху тънък лед. — Готов съм да уважа желанията ти. Можем да отменим осиновяването ти след мисията си. Няма да храня лоши чувства към теб заради това.
Не можех да потисна малката искрица на желание, на надежда. Не можех да отрека, че наистина исках да видя родния си баща, че исках да узная кой беше, че исках той да ме види. Но въпреки това… бях израсла с убеждението, че незаконните деца бяха бреме, животи, които никой не иска. Ако някога наистина се натъкнех на баща си, той най-вероятно щеше да ми обърне гръб.
И тази представа се заби като острие в сърцето ми, накара ме да се приведа леко напред в стола.
— Не, мосю — казах щом усетих, че овладях гласа си. — Не искам да имам нищо общо с дома Аленах. Но имам една молба.
Той зачака и изви вежда.
— Каквито и планове да кроите — подех, — искам право на глас. След като Камъкът на здрача бъде открит, остава при мен. На мен се полага да го дам на кралицата.
Журден затаи дъх, но очите му не се откъснаха от моите.
— Твоят принос за дейността ни ще бъде нужен и оценен. Колкото до камъка… трябва да изчакаме и да преценим каква е най-благоразумната стратегия. Ако е най-добре да остане при теб, ще остане при теб. Ако е най-добре да остане у някой друг, ще остане при него. Предвид всичко това мога да ти обещая, че именно ти ще го поднесеш на кралицата.
Боравеше умело с думите — помислих си, докато разнищвах отговора му. Най-много се тревожех да не би плановете да бъдат задействани без мое участие, да не би камъкът да не стигне до кралицата. По тези два въпроса имах думата му, така че накрая кимнах и отвърнах:
— Много добре.
— И така — каза Журден, като хвърли поглед обратно към Вдовицата, сякаш никога не се бях съмнявала в намеренията му. — Узаконяването на събитието трябва да почака. Не мога да рискувам моето или нейното име да бъдат вписани от кралските писари.
Вдовицата кимна, макар да ми беше ясно, че това не й харесваше:
— Разбирам, Алдерик. Стига да удържиш на думата си.
— Знаете, че ще го направя — отвърна той. Обърна се към мен и каза; — Бриена, би ли ме приела за свой покровител?
Щях да стана дъщеря на този човек. Щях да приема името му като свое, без да знаех какво означаваше, откъде произхождаше. Струваше ми се едновременно нередно и правилно. Струваше ми се опасно и освобождаващо. Усмихнах се, защото бях привикнала към противоречащи желания.
— Да, мосю Журден.
Той кимна нито усмихнат, нито намръщен, сякаш беше също толкова раздвоен, колкото и аз.
— Добре, много добре.
— Има едно последно нещо, което е добре да отбележиш, Алдерик — каза Вдовицата. — Бриена още не е получила наметалото си.
Журден изви вежда към мен едва сега давайки си сметка, че не носех наметало на адепт:
— Как така?
— Все още не съм посветена — отвърнах. — Наставникът ми смяташе да ми връчи наметалото, когато се сдобия с покровител.
— Разбирам. — Пръстите му забарабаниха леко по подлакътниците. — Е, можем да заобиколим това. Предполагам, че заради тази уговорка са взети всички предпазни мерки, Рене?
Вдовицата наклони глава: