— Да. Никой няма да узнае, че Бриена е заминала, поверена на вас. Дори дядо й и наставникът й.
— Е, можем да ти направим имитация на наметало — каза Журден.
— Не, мосю, не мисля, че е разумно — осмелих се да кажа. — Защото, разбирате ли… ще се наложи да изберете и съзвездие, което да изобразите върху наметалото, и ще трябва да го регистрирате на мое име в Астрономичните архиви в Деларош, и…
Той вдигна умиротворяващо ръка, весела усмивка изви ъгълчетата на устните му:
— Разбирам. Прощавай, Бриена. Не съм толкова добре запознат с обичаите на вашите адепти. Ще измислим обяснение за това утре.
Замълчах, но в гърлото ми се оформи буца, която се появяваше всеки път, когато се сещах за наметалото си, за Картие и за всичко, което трябваше да оставя зад гърба си. През изминалите две седмици бях лежала будна в леглото — стаята ми бе непоносимо тиха без хъркането на Мерей — и се чудех дали не бях пропиляла седем години от живота си. Картие можеше да се отрече от мен в този промеждутък от време, когато нямаше да поддържам връзка с него.
— Багажът ти готов ли е, Бриена? — запита повият ми покровител. — Редно е да тръгнем призори.
Успях да прикрия изненадата си, макар че тя потрепна и се разгоря в мен като лумнал пламък.
— Не, мосю, но няма да ми отнеме дълго. Не притежавам много неща.
— Почини си тогава. Предстои ни двудневно пътуване.
Кимнах и се надигнах: върнах се в стаята си, като едва усещах пода под краката си. Коленичих, отворих кедровия си сандък и започнах да си събирам нещата, след което погледнах лавиците си и всичките книги, които Картие ми беше дал.
Изправих се и оставих пръстите си да погалят всяко от гръбчетата им. Щях да взема всички, които успеех да побера в сандъка си. Другите щях да сложа в библиотеката, докато се върнех за тях.
Докато се върнех за него.
Тринайсет
Амадин
— Трябва ти ново име.
Пътувах в каретата му от час, тъмнината бавно се обагряше в руменина и се превръщаше в зазоряване, когато Алдерик Журден най-сетне ми проговори. Седях срещу него, гърбът ми вече беше схванат от друсането и лашкането на каретата.
— Много добре — съгласих се.
— „Бриена“ е типично за Мевана име. Затова трябва да звучи възможно най-валениански. — Направи пауза, после добави: — Имаш ли предпочитание?
Поклатих глава. Бях спала само два часа нощес, главата ме болеше, а сърцето ми сякаш се беше оплело с дробовете ми. Всичко, за което можех да мисля, беше как Вдовицата стоеше на калдъръма, за да се сбогува с мен, леко положила ръка на бузата ми.
Не се тревожи за Картие. Той ще разбере, когато това отмине. Ще направя всичко по силите си, за да успокоя ума му…
— Бриена?
Рязко се изтръгнах от унеса си:
— Може вие да изберете, мосю.
Той заразтрива челюстта си, разсеяно прокарвайки пръсти по белега си, докато ме оглеждаше.
— Как ти се струва Амадин?
Харесваше ми, но не знаех как щях да се науча да отговарям не само на фамилното име Журден, а и на „Амадин“. Сякаш обличах дрехи, твърде малки за мен, опитвайки се да разтегна плата, докато ми станеше, докато се приспособеше към тялото ми. Щеше да се наложи или да изгубя късчета от себе си, или да отпусна няколко шева.
— Одобряваш ли? — запита настойчиво той.
— Да, мосю.
— Още нещо. Не трябва да ме наричаш „мосю“. Аз съм твой баща.
— Да… татко. — Думата се затъркаля из устата ми като топче за игра, непозната, неудобна.
Пътувахме в мълчание още половин час; зареях очи към прозореца и гледах как зелените хълмове постепенно започваха да се изравняват и се превръщаха в пшеничени ниви, докато пътувахме на запад. Това бе спокойно, пасторално късче от Вадения; минахме само покрай няколко семпли каменни къщи, обитавани от самотни фермери и воденичари.
— Защо искате това? — попитах. Въпросът се надигна, преди да бях преценила дали беше учтив. Погледът ми се върна към Журден, който ме наблюдаваше със спокойно, съсредоточено изражение. — Защо искате да въстанете срещу крал, който би ви убил, ако разкрие плановете ви?
— Ти защо го искаш? — контрира той.
— Аз първа попитах, татко.
Той извърна поглед от мен, сякаш претегляше думите. А после очите му се насочиха отново към моите, проблясващи мрачно:
— През живота си съм станал свидетел на достатъчно от жестокостите на Ланън. Искам да го видя унищожен.
Значи мразеше крал Ланън. Но защо? Ето това исках да узная. Какво беше видял Алдерик Журден, на какво беше станал свидетел, което беше подбудило толкова силно желание?