Сега може и да бяхме баща и дъщеря, но това не означаваше, че той щеше да разкрие тайните си.
— Повечето хора биха казали, че тази борба не засяга Валения — отвърнах предпазливо, опитвайки се да го насърча да допълни изказването си.
— Но нима е така? — отговори той. — Нима именно нашият славен крал Рено Първи не постави династия Ланън на трона през 1430 г.?
Замислих се върху това, несигурна дали се готвехме да спорим за предишните връзки на Валения, или не. Вместо това изместих посоката на разговора ни, като казах:
— Значи… можем да унищожим властта на крал Ланън чрез Камъка на здрача?
— Да.
— А Канонът на кралицата?
Той изсумтя:
— Някой те е обучил задълбочено.
— Достатъчен ли е камъкът? Не ни ли трябва и законът?
Той се облегна назад и отпусна ръце върху коленете си:
— Разбира се, че ни трябва и законът. Щом магията бъде възстановена и Ланън падне от власт, ще възстановим Канона.
— Къде мислите, че се намира оригиналът?
Той не каза нищо, просто поклати глава, сякаш този въпрос отдавна го беше изтощил.
— Сега е твой ред да отговориш. Защо искаш това, когато си адепт на науките?
Хвърлих поглед надолу към преплетените в скута ми пръсти:
— Веднъж видях илюстрация, изобразяваща Лиадан Кавана, първата кралица. — Погледът ми отново срещна неговия. — От този момент нататък… искам да видя кралица на трона и тя да си вземе обратно това, което й принадлежи.
Журден се усмихна:
— Ти си от мевански произход по бащина линия. Северната кръв в теб копнее да се поклони на кралица.
Мислех си за това, докато яздихме половин час в мълчание, а после друг въпрос ме накара да проговоря:
— Имате ли професия?
Журден се размърда на възглавничката, но ми отправи тънка усмивка:
— Адвокат съм — започна той. — Домът ми е Бомонт, крайречно градче, което прави част от най-хубавото вино в цяла Валения. Вдовец съм, но живея със сина си.
— Имате син?
— Да. Люк.
Значи щях да си имам и брат? Ръката ми се вдигна към шията и опипа верижката на медальона от Картие, който се криеше под роклята ми, сякаш беше котва или амулет за кураж.
— Не се тревожи — каза Журден. — Ще го харесаш. Той е… пълна моя противоположност.
Ако се чувствах по-спокойна, можеше да подкача Журден за ироничното му подмятане, че не го харесвах. Но моят покровител бе все още непознат. И не можех да не се запитам колко ли време щеше да ми отнеме, за да се приспособя към новия си живот. После се замислих как се беше случило всичко това — далеч от традиционните корени на покровителството — и си помислих: Не, не мога да очаквам да се почувствам ни най-малко отпусната и спокойна.
— И така — каза той, отново прекъсвайки дълбоките ми размишления. — Трябва да допълним историята за произхода ти, защото никой не бива да узнае, че идваш от Магналия.
— Какво предлагате?
Той подсмръкна и хвърли поглед през прозореца.
— Станала си адепт на науките под напътствията на наставницата София Белроуз от „Августин Хаус“ — каза той.
— „Августин Хаус“?
— Чувала ли си за него?
Поклатих отрицателно глава.
— Хубаво. Той е провинциален и неизвестен за умовете, които биха проявили нездрав интерес към теб. — Той се намръщи, сякаш още се опитваше да свърже нишките на историята ми. После каза: — „Августин Хаус“ е заведение само за момичета, което подслонява всичките пет влечения, а програмата на обучение е десетгодишна. Постъпила си там на седем годишна възраст, когато си била избрана от сиропиталище „Падриг“ въз основа на острия си ум.
— Къде се намира този „Августин Хаус“?
— На осемдесет мили югозападно от Теофил в провинция Назер.
Мълчанието се възцари отново и двамата бяхме вглъбени в мислите си. Започнах да губя представа за времето — откога пътувах с него? Още колко път предстоеше да изминем? — когато той прочисти гърло:
— Сега е твой ред да представиш някаква история — каза Журден.
Срещнах погледа му и предпазливо зачаках.
— Ще ти трябва правдоподобно обяснение за липсата на наметало. За всеки случай ще бъде известно, че ти си моя дъщеря-адепт на науките, приета в семейство Журден.
Издишах, изопнах рамене, за да изпукам гърба си. Той беше прав; трябваше да имам подготвено обяснение. Това щеше да изисква известна изобретателност и увереност, защото адептите никога не губеха наметалата си, не се появяваха на публично място без тях и ги пазеха така, както митичен дракон — златното си съкровище.