— Имай предвид — каза той, като гледаше как челото ми се набраздява от напрежение, — че лъжите могат лесно да те оплетат в мрежите си. Ако можеш да останеш близо до истината, тогава ще имаш пътеводен лъч, който да ти помогне да се измъкнеш от всеки подвеждащ разговор.
Преди да успея да споделя идеите си, каретата залитна и едва не ни изхвърли от пейките ни.
Погледнах Журден с широко отворени очи, докато той се раздвижи, за да надникне през прозореца. Каквото и да беше видял, го накара изругае, както никога преди това не бях чувала. Беше последвано от рязко спиране на каретата ни.
— Остани вътре, Амадин — нареди той; ръката му потупа предницата на жакета му. Посягаше към вратичката, когато тя се отвори рязко и ни посрещна бледо, тясно лице, което ни се хилеше злобно.
— Вън! И двамата — излая мъжът.
Позволих на Журден да хване ръката ми и да ме издърпа зад гърба си. Пулсът ми прескачаше, докато стоях на калния път, а покровителят ми се опитваше да ме скрие зад себе си. Когато надзърнах иззад високата му фигура, видях кочияша ни — Жан Давид — гледаше право в острието на нож, стискан от друг мърляв мъж с коса в цвят на развалено месо.
Бяха трима. Единият държеше на прицел Жан Давид, друг обикаляше в кръг около Журден и мен, а третият тършуваше из кедровия ми сандък.
— В името на мощите на светците, тук няма нищо освен проклети книги — възкликна един с плешива глава и назъбен белег. Трепнах, докато мяташе книгите ми една след друга на пътя, и страниците протестираха през падането им в калта.
— Продължавай да търсиш — нареди главатарят с бледото лице, докато описваше поредния кръг около мен и Журден. Опитах се да остана малка и незначителна, но въпреки това крадецът ме издърпа навън, като ме хвана за лакътя.
— Не я докосвай — обади се предупредително Журден. Тонът му беше студен и гладък като мрамор. Мисля, че ме изплаши повече, отколкото да гледам как протичаше кражбата.
— Малко е млада за теб, не мислиш ли? — подметна главатарят и се изкиска мрачно, като ме дръпна още по-далече. Борех се с него, опитвайки се да се изплъзна от пръстите му. Той просто опря нож в корема на Журден, за да ме накара да спра. — Престанете да се дърпате, мадмоазел, или ще изкормя съпруга ви.
— Това е дъщеря ми. — Гласът и поведението на Журден отново бяха убийствено спокойни. Видях яростта в очите му, като искра от острие на нож, който точат в камък. Опитваше се да ми подскаже нещо очи, което не можех да разбера…
— С удоволствие ще се запозная с вас — каза крадецът, очите му ме разсъбличаха безсрамно, докато откриха медальона ми. — А, какво имаме тук? — Опря върха на ножа в гърлото ми. Бодна ме, само колкото да се появи мънистена капчица кръв. Започнах да треперя, неспособна да удържа страха си, докато острието на ножа му мина надолу по дължината на шията ми, размаза кръвта и измъкна сребърния медальон на Картие. — Ммм. — Дръпна го и го освободи. Ахнах, когато верижката се впи в тила ми и медальонът се отдели от мен и попадна у тази долна отрепка. Това беше моментът, който Журден чакаше.
Покровителят ми се раздвижи като сянка, в ръката му внезапно блесна острие. Не знам откъде се появи камата, но стоях, замръзнала, докато Журден намушка крадеца в гърба, право в бъбрека, а после му преряза гърлото; кръвта бликна в лицето му, докато крадецът се търкулна на земята в краката ми.
Препънах се назад, когато Журден се хвърли към втория, който унищожаваше всичките ми книги. Не исках да гледам, но очите ми бяха приковани към кръвопролитието; гледах го как без никакво усилие убиваше втория крадец, като внимаваше да го направи далече от книгите ми. А после Жан Давид се сборичка с похитителя си, в схватката се разнесе сумтене и се разля кръв.
Всичко свърши толкова бързо. Не мислех, че изобщо дишах, докато Журден пъхна камата си обратно във вътрешния джоб на жакета си и се приближи с едри крачки до мен, целия опръскан с кръв. Посегна надолу и издърпа медальона ми от наподобяващите хищни нокти пръсти на крадеца, изстиващи в смъртта. Избърса с палец остатъците от кръвта.
— Ще ти взема нова верижка, когато стигнем у дома — каза той и протегна медальона към мен.
Безизразно го поех, но не и преди да забележа как изви вежда. Беше разпознал гравираното короганско цвете. Знаеше, че това беше мевански символ.
Не исках да ме попита откъде се бях сдобила с него. Но при все това, не исках да заподозре, че медальонът беше дошъл от дома Аленах.
— Моят наставник ми го подари — казах с дрезгав глас. — Заради наследството ми.
Журден кимна, а после изрита най-близкия труп, за да не ни се пречкаше.