— Амадин, бързо си събери нещата. Жан Давид, помогни ми с телата.
Движех се, все едно бях на деветдесет години, схваната и отмаляла. Всеки път щом приберях поредната книга, шокът ми отстъпваше място на гнева. Кипяща, опасна ярост, която превръщаше езикът ми в жарава, посипана с пепел. Бършех калта от страниците и ги поставях обратно в сандъка си, докато Журден и Жан Давид мятаха телата през хребета далече от пътя.
Докато свърших, мъжете се бяха преоблекли в нови жакети и ризи, и бяха измили кръвта от лицата и ръцете си. Щракнах ключалката на кедровия си сандък и погледнах Журден в очите. Той ме чакаше, вратичката на каретата беше отворена.
Тръгнах към него; внимателно огледах гладко избръснатото му лице, съвършено фризираната му коса, която беше сплел и прибрал назад в опашка, както правеха благородниците. Изглеждаше толкова изтънчен, толкова благонадежден. И въпреки това не се беше поколебал да убие крадците; движенията му бяха ловки, сякаш го беше правил преди, с кама, изникнала от пръстите му, сякаш беше тяхно продължение.
— Кой сте вие? — прошепнах.
— Алдерик Журден — отвърна той и ми подаде кърпичката си, за да избърша кръвта от врата си.
Разбира се. Подразнена поех квадратното парче лен и се настаних обратно в каретата; палецът ми припряно опипа медальона. Докато Журден се покатерваше зад мен и затваряше вратичката, мислех само за едно.
На кого, всъщност, бях станала дъщеря току-що?
Остатъкът от деня отмина без особени събития. Придвижвахме се бързо и пристигнахме в едно градче отвъд река Кристъл точно когато слънцето се спускаше зад короните на дърветата. Жан Давид оставяше конете и каретата в общинските конюшни, а аз последвах Журден до грижливо избрания от него хан. Посрещна ни мирисът на печащо се птиче месо и воднисто вино, който се просмука в косата и роклята ми, докато намерихме маса в ъгъла на общото помещение на кръчмата. Имаше няколко групички други пътници, повечето от които изглеждаха обрулени от вятъра и загорели от слънцето; повечето дори не ни удостоиха с втори поглед.
— Ще трябва да ти вземем нови дрехи, когато стигнем у дома — каза Журден, след като прислужницата бе донесла бутилка вино и две дървени чаши.
Загледах го как налива; тънка червена струйка, която ми напомни за кръв.
— Убивали сте преди.
Изказването ми го накара да се вцепени, сякаш бях хвърлила мрежа върху него. С рязко тропване остави бутилката с вино на масата, после сложи пред мен чашата ми и предпочете да не отговори. Гледах го как пие; светлината на огъня хвърляше дълги сенки по лицето му.
— Онези крадци бяха отвратителни и подли, да, но тук във Валения съществува кодекс на правосъдието — прошепнах. — Според който престъпленията следва да бъдат изложени пред магистрат и съдилище. Смятах, че, бидейки адвокат, ще сте наясно със законите.
Той ми хвърли предупредителен поглед. Стиснах устни, докато прислужницата носеше хляб със семена, пита сирене и две купички яхния на масата ни.
Едва след като момичето се върна в кухните, Журден изправи рамене, остави чашата си с плашещо внимание и каза:
— Онези мъже смятаха да ни убият. Щяха да убият Жан Давид, после мен и да си доставят удоволствие с теб, преди да ти теглят ножа. Ако само ги бях ранил, щяха да тръгнат след нас. Кажи ми отново защо си разстроена, че оцеляхме?
— Казвам само, че въздадохте меванско правосъдие — отвърнах. — Око за око. Зъб за зъб. Смърт преди съда. — Едва тогава вдигнах чашата си към него и отпих.
— Нима ме оприличаваш на него? — „Него“ очевидно беше крал Ланън. И чух омразата в гласа на Журден, възмущението, че дори изобщо бих свързала двамата в една и съща мисъл.
— Не — казах. — Но това ме кара да се питам…
— Да се питаш какво?
Потропах с пръсти по плота на масата, проточвайки момента:
— Навярно не сте валенианец до такава степен, както се представяте.
Той се приведе напред; тонът му бе остър, когато заяви:
— Има време и място за такъв разговор. Тази кръчма не е подходяща.
Настръхнах, чувайки упрека му — не бях привикнала към него, към този бащински укор. Щях да упорствам, ако Жан Давид не бе влязъл и не беше седнал на масата ни.
Не мисля, че бях чула кочияша да изрече и една дума, откакто се бях запознала с него онази сутрин. Той и Журден, изглежда, можеха да общуват само с поглед и жест. И правеха точно това, когато започнаха да се хранят, поддържайки безсловесни разговори, тъй като аз бях там.
Отначало това ме смущаваше, докато осъзнах, че можех да си седя и да се съсредоточа върху собствените си размишления, без да ме прекъсваха.