Журден изглеждаше и звучеше като валенианец.
Но същото важеше и за мен.
Дали и той имаше двойно гражданство? Или навярно беше чистокръвен меванец, който някога беше служил на Ланън и бе избягал, за да се противопостави, уморен да служи на един жесток и несправедлив монарх? Беше само въпрос на време да го разкрия — помислих си, докато поглъщах лакомо последните остатъци от яхнията си.
Неочаквано Жан Давид се надигна, блъсвайки се в масата, приключил с вечерята. Гледах го как излизаше от залата с леката си походка, с черна коса, толкова мазна, че изглеждаше мокра на розовата светлина, и осъзнах, че Журден мълчаливо го беше отпратил.
— Амадин.
Отново се обърнах, за да срещна спокойния поглед на Журден:
— Да?
— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетелка на случилото се днес. Аз… давам си сметка, че си водила много защитен живот.
Част от това беше вярно; никога не бях виждала човек да умира. Никога не бях виждала да се пролива толкова много кръв. В други отношения обаче… книгите ме бяха подготвили повече, отколкото той осъзнаваше.
— Всичко е наред. Благодаря за закрилата.
— Едно нещо, което е редно да знаеш за мен — промърмори той и побутна празната си купичка настрана. — Ако някой само заплаши семейството ми, няма да се поколебая да го убия.
— Аз дори не съм от вашата кръв — прошепнах, изненадана от стоманената му решимост. Бях негова осиновена дъщеря само от един ден.
— Ти си част от семейството ми. И когато крадците разкъсаха вещите ти, захвърлиха книгите ти в калта, заплашиха те… реагирах.
Не знаех какво да кажа, но позволих на погледа си да остане прикован върху лицето му. Тлеещите въглени на дързостта и раздразнението ми угаснаха и се стопиха в мрак, защото колкото по-дълго гледах моя приемен баща, усещах, че миналото му го бе направило такъв.
— Отново съжалявам, че трябваше да видиш подобно поведение от моя страна — каза той. — Не искам да се боиш от мен.
Пресегнах се през масата и му подадох ръка. Ако смятахме да успеем в безразсъдните си планове, щеше да се наложи да си имаме взаимно доверие. Той бавно постави пръстите си в моите; неговите бяха топли и груби, моите бяха студени и меки.
— Не се боя от теб — прошепнах. — Татко.
Той стисна пръстите ми:
— Амадин.
Четиринайсет
Брат-адепт
Град Бомонт, провинция Анжелик
Стигнахме до крайречния град Бомонт точно по залез-слънце на втория ден от пътуването ни. Това беше най-западната точка, до която някога се бях осмелявала да стигна, и бях очарована от обширните километри лозя, които красяха областта.
Бомонт беше голям град, построен по бреговете на ленивата река Каварет, и аз гледах внимателно и с интерес, докато подминавахме пазарния площад и преддверието на малка катедрала. Всички сгради ми изглеждаха еднакви, построени от тухли и от камъни, боядисани, така че да имитират мрамор, високи и триетажни, обгръщащи тесни калдъръмени улици.
Най-сетне каретата спря пред тухлено градско имение. Една чакълена алея, водеща към предната врата, беше гъсто обрасла с мъх, а от двете й страни се издигаха две болнави на вид амброви дървета, чиито клони изтракаха по прозорците.
— Пристигнахме — обяви Журден, докато Жан Давид отваряше вратичката на каретата.
Поех ръката на кочияша и слязох, а после хванах ръката на Журден, когато ми я предложи, изненадана колко благодарна бях да имам опората му. Тръгнахме редом по пътеката и се качихме по стълбите до червена врата.
— Всички изгарят от нетърпение да се запознаят с теб — промърмори той.
— Кои? — попитах, но той нямаше време да отговори. Преведе ме през прага и във фоайето ни посрещнаха две чакащи лица, чиито очи се приковаха в мен с вежливо любопитство.
— Това е шамбеланът, Агнес Кот, а това е главният готвач, Пиер Фаури — представи ги Журден.
Агнес ми направи добре репетиран лек реверанс в семплата си черна рокля и колосана престилка, а Пиер се усмихна зад полепналото по лицето му брашно и се поклони.
— Това е дъщеря ми, Амадин Журден, осиновена по силата на връзката ни на адепт и покровител — продължи Журден.
Агнес, която имаше излъчването на грижовна квачка, пристъпи напред да улови ръцете ми в топлите си длани — свойски, интимен поздрав. Ухаеше на цитрусови плодове и смачкани борови иглички, което издаваше манията й да поддържа всичко чисто и спретнато. Всъщност от това, което виждах от облицованите с махагонова ламперия стени и подовете от бели плочки, си личеше, че къщата имаше строга подредба. Неусетно почувствах, че започвах съвсем нов живот — като празна плоча за писане с безкрайни възможности — и отвърнах на усмивката й.