— Ако имате нужда от каквото и да е, просто ме повикайте.
— Много мило от ваша страна — отговорих.
— Къде е синът ми? — запита Журден.
— С музикалната трупа, мосю — отвърна бързо Агнес и пусна ръцете ми. — Извинява се предварително.
— Отново е стоял до късно през нощта?
— Да.
Журден придоби недоволно изражение, когато забеляза, че го наблюдавах внимателно и лицето му се разведри.
— Пиер? Какво има в менюто тази вечер?
— Имаме пъстърва и се надявам да обичате риба, госпожице Амадин — отвърна главният готвач. Теноровият му глас беше дрезгав, сякаш бе прекарал твърде много часове в пеене, докато готвеше.
— Да, обичам.
— Отлично! — Пиер забърза обратно надолу по коридора.
— Вечерята е в шест — осведоми ме Журден. — Агнес, защо не разведеш Амадин из къщата? И да я упътиш до стаята й?
Точно когато Жан Давид влезе, понесъл сандъка ми, Агнес ме поведе из първия етаж и ми показа трапезарията, малкия салон, спартански обзаведения кабинет на Журден и библиотеката, която беше претъпкана с книги и инструменти. Знаех, че Журден беше адвокат и въпреки това къщата му бе еклектично внушителна и излъскана, издавайки характера на човек, който беше образован и изглежда се отнасяше благосклонно към областите на изкуството. Почувствах се като у дома си и ме заля облекчение; това беше последното нещо, което очаквах — да се почувствам спокойно и непринудено на ново място.
— Синът на Журден музикант ли е? — попитах, обхващайки с поглед разпръснатите нотни листове по спинета със затворен капак, купчините книги на пода, които полите ми заплашваха да преобърнат, и старата лютия, изправена върху един стол като домашен любимец, който чака завръщането на господаря си.
— Всъщност да, мистрес — отговори Агнес с изпълнен с гордост глас. — Той е адепт по музика.
Само си представете. Защо Журден не ми бе споменал тази подробност?
— И е част от група музиканти? — Погледнах припрения му нечетлив почерк, счупените перодръжки и мастилниците с наполовина измъкнати коркови запушалки.
— Да. Много е изискан и начетен — продължи Агнес, грейнала. — Сега нека ви отведа на втория етаж. Там ще бъде вашата стая, както и тези на младия господин Люк и на мосю Журден.
Последвах я нагоре по ужасно скърцащо стълбище до втория етаж. Там се намираше склад за бельо, както и стаите на Журден и Люк, които тя не отвори, а посочи към затворените им врати, за да знаех кои бяха, и накрая ме отведе надолу по коридора до една стая, разположена в задната част на къщата.
— Това е вашата стая, мистрес — каза Агнес и отвори широко вратата.
Беше прекрасна. Разполагаше с два прозореца, от които се откриваше гледка към реката, с дебели килими по дървените подове и легло с балдахин, в което спокойно можеха да се поберат двама души. Беше семпла и идеална за мен — помислих си, докато се приближавах към малко писалище пред един от прозорците.
— Мосю казва, че вие сте адепт на науките — отбеляза Агнес иззад гърба ми. — Мога да ви донеса, която и да е книга от библиотеката, или да ви осигуря хартия и мастило, ако желаете да пишете.
Нямах си никого, на когото да пиша — помислих мрачно, но въпреки това се усмихнах:
— Благодаря, Агнес.
— Ще отида да ви извадя вода, за да се освежите преди вечеря. — Тя направи лек реверанс и си отиде.
Жан Давид вече беше поставил кедровия ми сандък в долния край на леглото и макар да знаех, че беше добра идея да разопаковам нещата си, се чувствах твърде уморена. Легнах на леглото си, загледана нагоре към тюления балдахин. Дали Агнес и Пиер бяха наясно с положението ми? Дали Журден им имаше достатъчно доверие, за да им кажеше за спомените ми? А синът му, този Люк? Той знаеше ли?
Запитах се колко ли време щях да живея тук, колко време оставаше, преди да тръгнем по следите на камъка. Месец? Половин година?
Времето, моят отколешен заклет враг, сякаш ми се присмиваше, когато затворих очи. Часовете започнаха да се точат непоносимо бавно, подигравайки се с мен. Един-единствен ден щеше да ми се струва като месец. Един месец — като година.
Исках да се втурна, исках да се забързам и да стигна до края на това пътуване.
Заспах с такива желания, търкалящи се из сърцето ми като камъни, падащи в кладенец.
Събудих се точно преди зазоряване в утробата на най-студения час от нощта.
Седнах рязко напред, несигурна къде се намирах. На писалището гореше свещ, чийто восък почти напълно се беше стопил. Със замъглен и размътен поглед огледах обкръжението си на бледата светлина и си спомних. Това беше новата ми стая в дома на Журден. И сигурно бях проспала вечерята.