Издържах на погледа му; в ума ми бушуваха въпроси. Все още не се чувствах достатъчно удобно, нито достатъчно смела, за да изразя гласно мислите си. Но се замислих върху думите му, защото това не беше типична валенианска представа. В южното кралство дъщерите бяха обичани, но синовете наследяваха всичко; титли, пари, имоти. Тезата на Люк олицетворяваше много стар мевански начин на мислене; желанието да имаш и отгледаш дъщери, да ги обичаш и цениш. Всичко се дължеше на влиянието на Лиадан Кавана.
— Тоест, разбира се — продължи да бъбри той, — докато бащите успеят да научат дъщерите си да се защитават сами. Тогава не им се налага да се тревожат толкова много за тях.
Още една практична идея на Мевана — жена с меч.
— Хмм — изхъмках най-накрая, имитирайки звука, типичен за Журден.
Люк го разпозна и усмивката му стана по-широка:
— Виждам, че общуването с нас вече започва да ти се отразява.
— Е, сега съм ти сестра.
— И отново, много съм щастлив, че си тук. Сега, разполагай се като у дома си, Амадин. Чувствай се свободна да се насладиш на всяка книга, която поискаш. Ще се видим на закуска след час. — Намигна ми, преди да си тръгне. Чух как стъпалата скърцаха, докато се качваше по тях, вземайки по две наведнъж нагоре към стаята си.
Най-накрая избрах една книга и се настаних в креслото, скрито зад клавесина, загледана как първата светлина на зората се прокрадва в стаята. Опитах се да чета, но къщата започваше да се оживява. Заслушах се как Агнес крачеше насам-натам, докато отваряше капаците на прозорците, метеше пода и подреждаше порцелановите съдове на масата за хранене. Чух как Пиер си подсвиркваше, звънтенето на тенджерите и из къщата се разнесоха уханията на пържени яйца и цвъртящо овче месо. Слушах как Жан Давид вървеше по коридора със скърцащите си кожени ботуши, проправяйки си път към кухнята, душейки като хрътка по следите на кокал. Последваха стъпките на Журден, докато слизаше по стълбите; прокашля се, когато минаваше край библиотеката и влизаше в трапезарията.
— Амадин будна ли е вече? — чух го да пита Агнес.
— Не съм я проверявала. Да погледна ли? Бедното момиче изглеждаше толкова изтощено снощи… — Сигурно му наливаше чаша кафе. Усетих аромата му — тъмна, плътна живителна течност — и от него стомахът ми изръмжа ожесточено, наистина не знаех как не го бяха чули из цялата къща.
— Не, остави я да спи. Благодаря, Агнес.
След това чух леката и енергична походка на Люк по скърцащите стълби. Чух го как влизаше в трапезарията, поздравяваше баща си и после попита:
— Е, къде е тази моя нова сестра?
— Ще дойде. Сядай, Люк.
По пода се чу стържещ звук от издърпан стол. Долових звън на порцелан и загледах как свещта ми изгаряше и последния остатък от фитила си, накрая угасна с тънка струйка дим. Изправих се, осъзнавайки, че косата ми беше оплетена, а роклята ми — безнадеждно измачкана от съня и пътуването. Постарах се да прибера в плитка провисналите си кичури, надявайки се, че не приличах на привидение, когато влязох в трапезарията.
Щом ме видя, Люк се изправи — един от тези аристократични валениански обичаи, — но в бързината си накара всичко по масата да се разлюлее и да задрънчи.
— А, ето те и теб — каза Журден и положи ръка върху потрепващия порцелан, преди нещо да се разлееше. — Амадин, това е синът ми, Люк.
— Приятно ми е да се запознаем, Амадин — каза Люк с развеселена усмивка и полупоклон. — Надявам се, че спа добре през първата си нощ тук.
— Да, благодаря, че попита — отвърнах и се настаних в стола срещу неговия.
Агнес дойде да ми налее чаша кафе. Едва не изпъшках от удоволствие и й благодарих, докато поставяше каничка сметана и купичка с бучки захар до чинията ми.
— И така, Амадин — каза Люк, докато мажеше конфитюр върху препечената си филийка. — Разкажи ни повече за себе си. Къде си израснала? Колко време беше в Магналия? — Беше измил и сресал назад косата си, и бях поразена колко различно изглеждаше на дневна светлина. Но предполагах, че сенките умееха да променят начина, по който човек запомняше лицето на непознат.
Поколебах се и хвърлих поглед към Журден.
Очите на моя приемен баща вече се бяха спрели върху мен.
— Всичко е наред — промърмори той. — Можеш да имаш доверие на всеки в тази къща.
Значи всички тук бяха или щяха да бъдат въвлечени в евентуалните планове, които правехме за намирането на камъка.
Отпих от кафето, за да прочистя паяжините на изтощението си, а после започнах да им разказвам толкова, колкото смятах, че можех спокойно да споделя. По-голямата част от него вече бе известна на Журден. Въпреки това той слушаше внимателно, докато ровех из миналото си. Времето, което бях прекарала в сиропиталището, молбата на дядо към Вдовицата, седем години в Магналия, направени опити за овладяване на всяка област на изкуството, но само една — почти овладяна…