— А кой е наставникът ти? — попита Люк. — Може би го познавам.
Най-вероятно не — помислих си, като си спомних колко мълчалив и сдържан бе Картие, как бе прекарал седем години от живота си, предано служейки на Магналия, изливайки познанията си в Сири и мен.
— Казва се Картие Еваристе.
— Хмм. Никога не съм чувал за него — каза моят брат-адепт, като изстъргваше последните остатъци от яйца в чинията си. — Но сигурно е много начетен, за да е ариал в такова уважавано заведение като Магналия.
— Много е начетен и пламенен — съгласих се и отпих нова глътка кафе. — Той е както учител, така и историк.
— Знае ли, че си тук? — Люк облиза пръсти. Определено му липсваха валениански маниери на хранене, но си замълчах, сякаш не бях забелязала.
— Не, никой не знае къде съм и с кого съм. — Отново почувствах погледа на Журден върху себе си, сякаш започваше да разбира колко болезнено бе това споразумение за мен.
— Трудно е да предвидим кога ще можем да си върнем камъка — каза Журден. — Това ще зависи отчасти от теб, Амадин, и не го казвам, за да те притискам, но наистина имаме нужда да се прояви още някой от спомените на твоя предтеча; някой от тях евентуално ще ни даде конкретна насока в коя гора е заровен камъкът. В Мевана има четири големи гори, без да споменавам всички гъсталаци и горички, които не заслужават да фигурират на картата.
Преглътнах и почувствах как парче препечена филийка стържеше в гърлото ми.
— Как бихте искали да направя това? Аз… нямам контрол над тях.
— Известно ми е — отвърна Журден. — Но когато Вдовицата изпрати писмото си, твърдейки, че има възпитаничка, посветила се на науките, която е наследила спомените на меванските си предци… започнах да правя собствено проучване по въпроса. Люк откри някои документи в архива в Деларош, които се оказаха безполезни, но един от клиентите ми — също адепт на науките, който е прочут лекар — извърши прекрасно проучване по темата. — Загледах как Журден бръкна във вътрешния джоб на жакета си. Вместо да извади кама, този път измъкна сноп книжа и ми ги подаде: — Това е досието му, което той великодушно ми зае. Ето, погледни.
Поех ги внимателно, усещайки колко са протрити. Почеркът бе остър и наклонен, и покриваше плътно страница след страница. Докато Агнес разчистваше порцелановите съдове, оставих очите си да се придвижат по думите.
Между преживяванията със спомените на предците на петимата ми пациенти съществуват големи разлики; от възрастта, с която започват, до дълбочината им и времето, до което се простират, но установих една неотменна черта; спомените са трудни за контролиране или потискане без предишно познание за прародителя.
На спомените не може да бъде наредено да започнат без някаква връзка (гледка, мирис, вкус, звук или някакъв друг сетивен път) и е трудно да бъдат възпрени щом потокът започне.
Спрях за миг; погледът ми още кръжеше по думите, докато се опитвах да асимилирам това. Погледнах следващата страница и прочетох:
Десетгодишно момче, паднало от коня си; сътресение, странни спомени, които изплуват на повърхността и го заставят да се изкачи на най-високата камбанария. Прадядо му бил прочут крадец, живял в потайните кътчета и сенките на камбанарията. Млада жена, неуспяла да стане адепт на духовитостта, чиято родова памет била пробудена, след като скочила от мост в Деларош, за да се удави…
— Искате да се опитам със сила да установя връзка? — попитах и вдигнах поглед към Журден.
— Не непременно със сила — поправи ме той. — А да насърчиш осъществяването на такава. Люк ще ти помогне с това.
Моят брат-адепт се усмихна и вдигна към мен чашата си с кафе.
— Не се съмнявам, че можем да постигнем това, Амадин. Татко вече спомена другите връзки, които си установила; чрез книгата, чрез музиката, и чрез раната си. Мисля, че можем лесно да предизвикаме появата на друг спомен.
Кимнах, но не се чувствах толкова уверена като него. Моят предтеча беше живял сто и петдесет години преди мен. Не беше просто мъж, а чистокръвен меванец. Не беше израсъл сред вежливо общество, а в свят на мечове, кръв и мрачни замъци. Наистина нямахме много общи неща.
Именно затова бях тук. Затова седях на тази маса с Алдерик Журден, който всъщност беше някой друг, когото не се предполагаше да познавам, и с родния му син, Люк. Ние тримата щяхме да открием и върнем Камъка на здрача, да съборим от власт крал Ланън и да поставим на трона Изолда Кавана.