Така че налях още малко сметана в кафето си, а после вдигнах чашата си и казах възможно най-бодро:
— Отлично! Кога започваме?
Петнайсет
Неуловими връзки
Най-очевидната отправна точка беше музиката. Вече се бях преобразявала, макар и слабо, под звука на меванска мелодия, а Люк беше музикант.
Започнахме веднага след закуска, оттегляйки се в библиотеката, която щяхме да превърнем в кабинет за проучвания. Донесох му свитъка с песента на Мерей, червената й панделка все още беше пристегната върху съвършено изписаните й ноти. Гледах как Люк седна на едно столче, разви свитъка, жадно четеше нотите и отново усетих буца в гърлото си. Тя ми липсваше и тази песен нямаше да прозвучи по същия начин, дори и изсвирена от друг адепт по музика.
— Интересно заглавие — отбеляза той, като вдигна поглед към мен.
Дори не бях видяла заглавието. Намръщено пристъпих по-близо, за да можех да го прочета над рамото му.
Бриена. Две в едно.
Извърнах се, преструвах се, че бях открила нещо любопитно върху отрупаните лавици. Но го направих само за да имам един миг да укротя вълнението си. Нямаше да плача тук; щях да заплача едва когато запасът ми от сълзи се възстановеше, а това, надявах се, щеше да бъде след много време.
— Защо не ми я изсвириш? — предложих и отново седнах на стола до клавесина.
Люк се изправи и внимателно приглади страниците, като притисна всяко от ъгълчетата с речен камък. Наблюдавах как взимаше цигулката и лъка си и се впусна в песента; нотите танцуваха във въздуха около нас като блуждаещи пламъчета или светулки, или дори както магията можеше да проникне в една стая, ако не беше погребана.
Затворих очи и слушах. Този път успях да открия валенианските частици — игриви, оживени, нещо, което Мерей наричаше „алегро“, — а поле открих онези мевански влияния — силни и дълбоки, сладки, издигащи се като дим, усилвайки се до победоносно кресчендо. Но останах в стола си; умът ми изцяло ми принадлежеше.
Щом песента свърши, отворих очи; споменът за песента още витаеше сладко във въздуха.
— Видя ли нещо? — попита той, неспособен да прикрие надеждата си.
— Не.
— Нека я изсвиря пак.
Изсвири я още два пъти. Спомените на Т. А. оставаха скрити. Навярно бях наследила само три от тях? Навярно една връзка можеше да се използва само веднъж?
Започвах да се чувствам обезсърчена, но енергичността и решителността на Люк бяха като прохладен ветрец в най-горещия ден от лятото.
— Да пробваме пак „Книгата на часовете“ — предложи той и внимателно остави цигулката си на едната й страна. — Каза, че прочитането на пасажа за Камъка на здрача е породило първото изместване. Навярно твоят предтеча е чел тази книга.
Не исках да му казвам, че бях прочела още много глави от този том без резултат. Защото всичко трябваше да бъде опитвано отново, просто за да бъде сигурно, че водеше до задънена улица.
Въпреки всичките си предишни подигравки, времето внезапно се отпусна и часовете забързаха. Отмина цяла седмица. Почти не забелязвах, защото Люк постоянно ми намираше занимания, опитвайки всичко, за което можеше да се сети.
Изпробвахме всичките ми сетива; той ме накара да опитам храна, типична за меванската кухня, да прокарам пръсти през топове вълна от севера, да слушам меванска музика, да помириша бор, карамфил и лавандула. Но не успях да разкрия нов спомен.
Накрая той ме настани до масата в библиотеката и разви топ червеникавокафяв лен, в който червеното беше толкова тъмно, че почти изглеждаше черно. В центъра имаше бял ромб, а в ромба беше изобразен герб с млад елен-самец, който скача през лавров венец.
— Какво е това? — попита ме Люк.
Взрях се в емблемата, но накрая се принудих да свия рамене:
— Не знам.
— Никога ли не си го виждала?
— Не. Какво е?
Той прокара припряно пръсти през косата си, най-сетне показвайки известно раздразнение:
— Това са цветовете и гербът на дома Аленах.
Огледах го отново, но въздъхнах:
— Съжалявам. Не изниква нищо.
Той бутна знамето настрана, а после разгъна голяма карта на Мевана; тя изобразяваше както градовете и забележителностите, така и границите на четиринайсетте територии.
— Ето ги горите — каза. — На северозапад имаме Нуала Удс. Далече на североизток — Ошийн Форест. — Посочи всяка една от тях. Проследих с поглед върха на пръста му. — Следва рехавата ивица на крайбрежната Ройсуд от югозападната страна. И накрая — Майрена Форест, в южното сърце на страната. Това е тази, в която според мен твоят предтеча е заровил камъка, тъй като се простира през северната половина от територията на Аленах.