Никога не бях виждала карта на Мевана, разделена на четиринайсетте й територии. Погледът ми докосна всяка от тях, преди да спре върху земята на Аленах, която заемаше обширна южна територия. Тя имаше най-близък досег с Вадения; Каналът Бераш бе единственото нещо, което разделяше двете страни. Но не ми беше нужно да поглеждам водата. Преместих поглед към Майрена Форест, която се простираше като тъмна зелена корона по земята, в която бе роден баща ми.
— Аз… не знам. Не виждам нищо — почти изстенах, заравяйки лице в ръцете си.
— Всичко е наред, Амадин — побърза да ме утеши Люк. — Не се тревожи. Ще измислим нещо. — Но се отпусна в един стол, сякаш костите му се бяха превърнали в олово. Седяхме до масата в замиращата светлина на следобеда, с картата, разпростряна между нас като масло, и вече бе изминала една седмица.
Трябваше да има обяснение за спомените, които ми бяха дадени. Ако знамето с герба на Аленах не беше пробудило ума ми — а моят предтеча несъмнено беше виждал този герб безброй пъти през живота си, — тогава трябваше да има причина, поради която бях наследила някои спомени, но не и други.
Върнах се мислено към трите „измествания“, които бях преживяла — библиотеката, билото и заравянето под дъба. Първото и третото бяха ясно съсредоточени върху камъка. Но гледката от билото…
Върнах се мислено и го проследих; това беше най-слабото изместване и си спомних как бях почувствала тежест около врата си, точно над сърцето. Как бях търсила място да се скрия…
Моят предтеча сигурно беше стоял на билото с висящия на шията му камък, търсейки скривалище, където в крайна сметка да го зарови.
Спомените, които бях наследила, се съсредоточаваха само върху Камъка на здрача.
Погледът ми се отклони към картата, оглеждайки пътя на реката Айфе, която лъкатушеше през южна Мевана като артерия, и това ми напомни за река Каварет, точно отвъд задната врата на Журден.
— Люк?
— Хмм.
— Ами ако намерим речен камък, голям колкото Камъка на здрача? Може би, ако го подържа, това ще покаже нещо…
Това го ободри:
— Струва си да опитаме.
Надигнахме се от масата и аз го последвах навън към улицата. Не исках да му казвам, че започвах да се чувствам като затворничка в тази библиотека, в тази къща. Не бях излизала навън, откакто бях пристигнала, и забавих крачка, загледана в слънцето.
Беше средата на август — месец, набъбнал от горещина и застоял въздух. Въпреки това поглъщах слънчевата светлина и лекия бриз, който лъхаше на риба и вино. Част от мен тъгуваше за чистия въздух от ливадите на Магналия и едва тогава осъзнах до каква степен го бях приемала за даденост.
— Идваш ли, Амадин?
Отворих очи и видях, че Люк ме чакаше на няколко метра разстояние с усмивка на лицето. Тръгнах редом с него, докато криволичехме из улицата, поемайки по пътя към брега на реката. Минахме покрай пазара, който гъмжеше от живот и миризми, но не си позволих лукса да се разсейвам. Люк налагаше усилено темпо; отведе ме до мястото, където река Каварет течеше широка и плитка, дотам, където теченията танцуваха по гърбовете на камъните.
Той си събу обувките и нави крачолите на бричовете си, газеше до центъра на бързеите, докато аз се задоволих да претърся бреговете. Камък с големината на юмрук — така му бях казала. И докато продължавах да криволича надолу по брега, спирах се тук и там да огледам няколко камъка, се чудих дали това щеше да бъде поредният безплоден опит…
— Лейди?
Вдигнах поглед, стресната от мъжа, който ме наблюдаваше. Стоеше само на две педи от мен, облегнат на ствола на черна бреза. Беше на средна възраст, с дълга до раменете тъмна коса; лицето му беше набръчкано, обрулено от вятъра и загоряло от слънцето, дрехите му — опърпани и мърляви, но очите му бяха като два разпалени въглена. Проблеснаха при вида ми.
Спрях на място, несигурна как да постъпя, той се отблъсна от дървото и пристъпи по-близо; сянката хвърли пъстри петна по раменете и лицето му. Кротко протегна ръка; мръсните му пръсти трепереха.
— Лейди, какво е името на мъжа, с когото живеете?
Отстъпих една крачка назад и глезенът ми цопна в дълбок водовъртеж на реката. Непознатият говореше средношанталски — езика на Валения, — но в гласа му се долавяше акцент, издайническо провлачване. Беше меванец.