В името на светците — помислих си; езикът ми залепна за небцето. Нима беше някой от шпионите на Ланън?
— Моля ви, кажете ми името му — прошепна мъжът; гласът му стана дрезгав.
Точно тогава чух плискането. Люк най-сетне го беше видял, хвърлих бегъл поглед през рамо и видях как брат ми препускаше към нас, с напълно подгизнали бричове и кама в ръка. Приличаше на баща си повече, отколкото осъзнавах; стоманата и остриетата изникваха от него като плевели.
— Махни се от нея — изръмжа той и се изпречи между мен и непознатия.
Но опърпаният мъж не отстъпваше; очите му се бяха разширили, докато се взираше в Люк.
— Хайде! Да те няма! — Люк нетърпеливо насочи камата към него.
— Лукас? — прошепна непознатият.
Почувствах как въздухът се променя и вятърът се дръпна назад, сякаш бягаше. Гърбът на Люк се вдърви, а един облак закри светлината на слънцето, докато тримата стояхме, застинали и несигурни.
— Лукас? Лукас Ма…
Люк се хвърли върху непознатия, изтръгвайки се рязко от примката на шока. Сграбчи мъжа за яката и го разтърси, като държеше връхчето на стоманеното острие, опряно в мърлявата шия на непознатия.
— Не смей да изричаш подобно име — нареди брат ми, толкова ниско, че едва долових думите.
— Люк? Люк, моля те — проплаках, приближавайки се.
Но Люк едва ли ме чуваше. Взираше се в мъжа, който отвръщаше на втренчения му поглед, макар че в крайчетата на очите му се събираха сълзи и капеха по брадясалите му бузи.
— От колко време си тук? — изсъска Люк.
— Шест години. Но чаках… чаках двайсет и пет години…
Иззад нас се разнесе силен плясък. Обърнахме се и видяхме група деца от другата страна на брега. Две от момчетата предпазливо ни наблюдаваха и Люк свали камата си, но тя все пак остана прибрана в ножницата между пръстите му.
— Ела, можем да ти дадем топло ядене за тази вечер — каза Люк високо, за да го чуят децата. — Но ще трябва да отидеш в катедралата, ако искаш милостиня. — Хвърли поглед към мен, безмълвна заповед да вървя плътно след него, докато самият той повлече непознатия напред, като държеше камата незабележимо притисната в гърба му.
Вървяхме към къщата припряно и неловко. Влязохме през задната врата и аз останах в сянката на Люк по целия път до кабинета на Журден, която рязко затвориха под носа ми. Застанах в коридора, неуверена, и слушах гласовете им, докато разговаряха зад тежката врата. Нямаше шанс да подслушам нещо, но и не ми беше нужно, когато си намерих място на скърцащите стълби. Парчетата бавно се наместваха.
Веднъж Картие ми беше говорил за революция, изродила се в клане, състояла се преди двайсет и пет години в Мевана. Затворих очи, спомняйки си ритъма на гласа на моя наставник. Преди двайсет и пет години трима лордове се опитали да детронират Ланън… Лорд Кавана, лорд Морган и лорд МакКуин…
Замислих се върху всички фрагменти, които събирах, откакто се бях запознала с Алдерик Журден. Вдовец със син. Адвокат, служещ си умело с хладно оръжие. Двайсет и пет години. Фамилно име, което започваше с М. Човек, който жадуваше да види Ланън унищожен.
Най-сетне знаех кой беше Журден.
Шестнайсет
Безмилостното перо
Чаках на стълбите и гледах как следобедната светлина се превръщаше в здрач; тъпа болка туптеше в главата ми. Но не смятах да помръдна не и докато не успеех да изясня някои неща с Журден. Вратата на кабинета най-сетне се отвори и в коридора се разля светлина от свещи, бързо се изправих; стъпалото изскърца под мен.
Люк и непознатият излязоха първи, отправяйки се надолу по коридора към кухнята. А после дойде Журден. Застана на прага и усети погледа ми, вдигайки очи към мястото, където стоях.
— Татко?
— Не сега, Амадин. — Понечи да последва Люк и непознатия в кухнята, пренебрегвайки ме нарочно.
Гняв закипя в гърлото ми, когато се качих и по последното стъпало и го последвах в коридора.
— Знам кой сте — казах; думите ми го удариха като камъни, запратени в гърба му. — Може и да не сте лорд Кавана Умния, но навярно сте лорд Морган Ловкия?
Журден се закова на място, сякаш бях опряла нож в гърлото му. Не се обърна; не можех да видя лицето му, но забелязах ръцете му да се свиват в юмруци отстрани до тялото.
— Или сте лорд МакКуин Непоколебимия? — довърших. Това име едва се беше отронило от връхчето на езика ми, когато той ми се нахвърли, с побледняло от ярост лице, докато ме хващаше за ръката над лакътя и ме издърпваше в кабинета си, затръшвайки вратата зад нас.